„Ето как българският милиционер си връзва обувките!“, обявяваше Максим пред приятели на баща си. Момчето още от малко обичаше шегите и пакостите, прашките и въздушните пушки; а е годините отработи комичната сценка до съвършенство. Влизаше е провиснали връзки на обувките, носейки стол, който начумерено слагаше насред стаята, като го влачеше бавно, докато намери най-доброто положение. После правеше важна физиономия и е две ръце вдигаше и наместваше десния си крак върху стола. Озърташе се, крайно доволен от това простичко постижение. Сетне е тромаво движение, което зрителите отначало не успяваха да разберат, той се прегъваше, без да обръща внимание на крака върху стола, и завързваше връзките на другата обувка - долу на пода. Извънредно доволен от резултата, той сменяше краката, вдигаше левия горе на стола и се навеждаше да завърже връзките на дясната си обувка. Когато приключваше и публиката се превиваше от смях, Максим заставаше мирно, проверяваше двете успешно завързани обувки, кимваше замислено и помъкваше стола обратно на място.
Той подозираше, че хората го намират за толкова смешно не само защото Максим беше комик по рождение, не само защото харесваха българските вицове, но и по друга, по-дълбока причина: защото малката сценка съдържаше толкова съвършена поука. Свръхелож-ни маневри, за да бъде постигнат най-простият резултат; глупост; самодоволство; слепота за чуждото мнение; повтаряне на едни и същи грешки. Нима всичко това, умножено по милиони и милиони човешки животи, не отразяваше как стоят нещата под слънцето на Сталиновата конституция - необятен каталог от малки фарсове, съчетани в една огромна трагедия?
Или един друг образ от собственото му детство -тяхната дача в Ириновка, в онова имение, забогатяло от подземните слоеве торф под него. Къщата от някакъв сън или кошмар, е огромни стаи и тесни прозорчета, които караха възрастните да се смеят, а децата да треперят от страх. Сега той осъзнаваше, че държавата, в която бе живял толкова време, е също такава. Сякаш, чертаейки плановете си за Съветска Русия, архитектите са били мъдри, старателни и добронамерени, но са се провалили на най-елементарно ниво: сбъркали са метрите със сантиметри, а понякога и обратното. В резултат на това Домът на комунизма бе построен без каквито и да било пропорции и без човешки мащаб. Той навяваше сънища, навяваше кошмари и караше всички - както възрастните, така и децата - да се страхуват.
Оптимистична трагедия. Този израз, много старателно използван от бюрократите и музиковедите, които рецензираха неговата Пета симфония, би подхождал по-добре на самата Революция и създадената от нея Русия.
Също както не можеше да възпре ума си от спомени, той не можеше да попречи и на непрестанните му безплодни въпроси. Последните въпроси в човешкия живот идват без отговори; такава е тяхната същност.
Те просто вият в главата като фабрична сирена във фа диез.
И тъй, талантът се крие в теб като торфени залежи. Колко си извлякъл? Колко остават да лежат недокоснати? Малцина творци извличат само най-добрите залежи; малцина дори ги разпознават като такива. А в собствения му случай преди повече от трийсет години бяха опънали ограда от бодлива тел с предупредителен надпис: НЕ ПРЕМИНАВАЙ! Кой знае какво се криеше - какво би могло да се крие - отвъд заграждението? Следваше логичен въпрос: колко слаба музика се разрешава на един добър композитор? Някога той си мислеше, че знае отговора; днес нямаше представа.
Беше писал слаба музика за много слаби филми. Макар да можеше да се каже, че слабата му музика е направила тези филми още по-слаби и така е оказала услуга на истината и изкуството. Или просто си търсеше оправдание чрез софистика?
Финалният вой на сирената в главата му беше както за неговия живот, така и за неговото изкуство. Той питаше: в кой момент песимизмът се превръща в отчаяние? Последните му камерни творби подчертаваха този въпрос. Той каза на виолиста Фьодор Дружинин, че първата част на неговия Петнайсети квартет трябва да се свири „така, че мухите да падат мъртви, а публиката да си излезе от скука“.