През целия си живот той разчиташе на иронията. Предполагаше, че тя се ражда на обичайното място - в пропастта между човешките представи, предположения или надежди за бъдещия живот и това какъв се оказва всъщност. Така иронията се превръща в защита на личността и душата; тя ти позволява да дишаш във всекидневието. Пишеш в писмо, че някой е „прекрасен човек“, а получателят знае да си направи обратния извод. Иронията ти позволява да имитираш жаргона на Властта, да четеш безсмислени речи, написани от твое име, да съжаляваш сериозно за липсата на портрет на Сталин в кабинета ти, докато зад открехнатата врата жена ти едва се удържа да не избухне в забранен смях. Можеш да приветстваш назначаването на нов министър на културата, отбелязвайки каква радост ще настане в прогресивните музикални среди, които винаги са залагали на него най-ш лемите си надежди. Пишеш финална част на Петата си симфония, което е като да изрисуваш клоунска усмивка върху лицето на труп, а после изслушваш невъзмутимо реакцията на Властта: „Ето, видяхте ли, той умира щастлив, уверен в справедливата и неизбежна победа на Революцията“. И в дъното на душата си вярващ че докато можеш да разчиташ на иронията, ще успяваш да оцелееш.
Така например през годината, когато влезе в Партията, той написа своя Осми квартет. Пред приятели каза, че го е посветил „в памет на композитора“. Което музикалните власти без съмнение биха сметнали за недопустимо егоистично и песимистично. Затова в крайна сметка посвещението на публикуваната творба гласеше: „На жертвите на фашизма и войната“.
Това със сигурност би било прието като голям напредък. Но всъщност той само смени единственото число с множествено.
Ала вече не беше толкова сигурен. Вярно, в иронията можеше да има самодоволство, както и в протеста. Селско хлапе замерва лъскав автомобил с огризка от ябълка. Пиян просяк смъква гащи и си разгалва задника пред почтени хора. Виден съветски композитор вмъква изтънчена подигравка в симфония или струнен квартет. Имаше ли разлика, било то в мотива или в резултата?
Днес осъзнаваше: иронията бе също толкова уязвима за ударите на живота и времето, както всяка друга способност. Една сутрин се събуждаш и вече не знаеш дали ти е останала и капка насмешливост; а и да е -има ли вече значение, усеща ли я някой? Въобразяваш си, че излъчваш ултравиолетова светлина - ами ако тя остава незабелязана, защото е извън спектъра, познат на всички останали? Той бе вмъкнал в първия си концерт за виолончело мотиви от „Сулико“, любимата песен на Сталин. Но Ростропович изсвири мелодията, без изобщо да забележи. Ако намекът трябваше да се изтъкне дори пред Слава Ростропович, то кой друг по света би го усетил?
А и иронията си имаше граници. Например не можеш да бъдеш ироничен мъчител; или иронична жертва на изтезания. Не можеш иронично да влезеш в Партията. Можеш да влезеш честно или цинично - друго няма. За външния наблюдател можеше и да няма значение какъв е случаят, тъй като и двете биха изглеждали достойни за презрение. Неговото по-младо „аз“, застанало край пътя, би видяло на задната седалка в колата някакъв съсухрен стар слънчоглед, който вече не се върти към слънцето на Сталиновата конституция, но все още го влече към светлинния източник на Властта.
Ако обърнеш гръб на иронията, тя се вкисва до сарказъм. И каква полза тогава? Сарказмът беше ирония, загубила душата си.
Под стъклото на бюрото му във вилата в Жуковка имаше огромна снимка на Мусоргски, навъсен и грубоват като мечок - тя го подтикваше да изхвърли всяка посредствена творба. Под стъклото на бюрото в московския му апартамент имаше огромна снимка на Стравински, най-великия композитор на столетието -тя го подтикваше да пише най-добрата възможна музика. А на нощното му шкафче неизменно стоеше картичката, която донесе от Дрезден - Тициан, „Кесаревото Кесаря“.
Фарисеите се опитали да подведат Исус с въпроса дали евреите трябва да плащат данък на Кесаря. През цялата човешка история Властта винаги е гледала да измами и поквари онези, от които се чувства застрашена. Той направи опити да не се поддаде на нейните хитрини, но не беше Исус Христос, а само Дмитрий Дмитриевич Шостакович. И макар че отговорът на Исус към фарисея, който му показва златен образ на Кесаря, всъщност беше разумно двусмислен - не уточняваше кое е за Бога и кое за Кесаря, - днес подобен отговор нямаше как да се повтори. „Дайте на изкуството онова, което е за изкуството?“ Такова бе веруюто на изкуството заради самото изкуство, на формализма, ешцентричния песимизъм, ревизионизма и всички други „-изми“, с които го замеряха през годините. А отговорът на Властта винаги щеше да бъде един и същ. „Повтаряйте след мен - казваше тя, -