Но един ден познатите думи разбудиха в него нещо повече от познатото раздразнение. И той отговори сериозно:
- Да... Да... А Йохан Себастиан Бахе имал двайсет деца и всички те са рекламирали музиката му.
- Точно така - съгласи се вдовицата. - Затова музиката му продължава да се свири и до днес!
Надяваше се смъртта да освободи музиката му - да
я освободи от неговия живот. Времето щеше да отлети и макар музиковедите да продължават своите спорове, творчеството му щеше да се очертае само за себе си. Историята щеше да избледнее, както и биографиите-може би някой ден фашизъм и комунизъм щяха да станат просто думи в учебниците. И тогава, ако все още имаше стойност - ако все още имаше уши да я чуят,неговата музика щеше да бъде... просто музика. Това бе всичко, на което може да се надява един композитор. На кого принадлежи изкуството, бе попитал той разтрепераната студентка и макар че отговорът беше изписан е главни букви върху лозунга над главата му, момичето не можа да отговори. Да не можеш да отговориш- това бе верният отговор. Защото музиката в крайна сметка принадлежеше на музиката. Нищо повече не би могло да се каже или пожелае.
Просякът навярно отдавна беше умрял, а Дмитрий Цмитриевич почти веднага забрави какво бе казал при срещата им. Но онзи, чието име се губи в историята, помнеше. Той беше онзи, който осмисли, който разбра. Намираха се насред Русия, насред една война, насред всички възможни страдания в тази война.
Слънцето току-що бе изгряло над един дълъг перон. И един човек, всъщност половин човек, се търкаляше на количка, прикрепена за него с въже през горния край на панталоните му. Двамата пътници имаха бутилка водка. Те слязоха от влака. Просякът спря да пее мръсната си песен. Дмитрий Дмитриевич държеше бутилката, приятелят му чашите. Дмитрий Дмитриевич наля водка във всяка чаша; при това движение изпод ръкава му се подаде гривна от чесън. Той не беше барман и нивото на водката в трите чаши не беше съвсем еднакво. Просякът видя само каквото излезе от бутилката; приятелят му пък си мислеше как Митя вечно бърза да помага на другите, макар че бе неспособен да си помогне сам. Но Дмитрий Дмитриевич слушаше и чуваше както винаги. Затова, когато трите чаши с техните различни нива се събраха с един общ звън, той се усмихна, приведе глава настрани, така че слънчев лъч проблесна за миг в очилата му,и прошепна: - Тризвучие.
Ето, това бе запомнил онзи, който си спомняше.
Война, страх, бедност, тиф и мръсотия, но насред всичко това, над него, под него и вътре в него Дмитрий Цмитриевич бе чул едно съвършено тризвучие. Несъмнено войната щеше да свърши... освен ако не свършеше никога. Страхът щеше да продължи и неоправданата смърт, и бедността, и мръсотията - може би те също щяха да продължават вечно, кой знае? И все пак тризвучието, сътворено от три не много чисти чаши и тяхното съдържание, бе звук, който отекна ясно през шума на времето и щеше да надживее всичко и всекиго. И може би в крайна сметка само това имаше значение.
Бележка на автора
Шостакович умира на 9 август 1975 г., пет месеца преди началото на следващата високосна година. Николай Набоков, неговият мъчител на Конгреса
за световен мир в Ню Йорк, наистина е бил финансиран от ЦРУ Отдръпването на Стравински от конгреса не е просто по „морални и естетични“ съображения, както твърди в телеграмата си, а също така и по политически. Според неговия биограф Стивън Уолш: „Както всички белогвардейци в следвоенна Америка, Стравински... със сигурност не е искал да застраши трудно извоювания си статус на лоялен американец дори и с най-дребната демонстрация на подкрепа за комунистическата пропаганда“.
Тихон Хренников не оправдава опасенията на Шо-стакович, че може да се окаже безсмъртен; но постига почти равностоен успех - управлява Съюза на съветските композитори от неговото възстановяване през 1948 г. до разпадането му заедно с целия Съветски съюз през 1991 г. Четирийсет и осем години след 1948 г. той все още дава убийствено скучни интервюта, твърдейки, че Шостакович бил весел човек, който нямал от какво да се плаши. (Композиторът Владимир Рубинкоментира: „Вълкът не може да говори за страха на овцете.“) Хренников никога не изчезва от погледа на Властта, нито губи нейната обич: през 2003 г. е награден от Владимир Путин. Умира чак през 2007 г., на деветдесет и четири годишна възраст.