Шостакович многократно е разказвал за своя живот. Някои истории се срещат в много варианти, обработени и „разкрасени“ през годините. Други - например какво се е случило в Големия дом в Ленинград -съществуват само в една версия, разказана много години след смъртта на композитора от един-единствен източник. По-общо казано, в Сталинова Русия истината е трудна за откриване, камо ли за поддържане. Дори имената са несигурни и променливи - например следователят, който разпитвал Шостакович в Големия дом, се посочва ту като Занчевски, ту като Закревски или Заковски. Всичко това е крайно неприятно за който и да било биограф, но е добре дошло за всеки писател.Библиографията за Шостакович е значителна и музиковедите ще разпознаят двата ми главни източника: многопластовото произведение на Елизабет Уилсън „Шостакович: живот в спомени“ (1994 г.; преработено издание 2006 г.) и „Свидетелство: мемоарите на Шостакович“, преразказани от Соломон Волков (1979 г.).
С появата си книгата на Волков предизвиква суматоха както на Изток, така и на Запад и тъй наречените „войни за Шостакович“ не стихват в течение на десетилетия. Аз се отнесох към книгата като към личен дневник: привидно излагащ цялата истина, но обикновено писан по едно и също време на деня, в едно и също преобладаващо настроение, е едни и същи предразсъдъци и пропуски на паметта. Други полезни източници са „История на една дружба“ от Исак Гликман (2001 г.) и интервютата на Михаил Ардов е децата на композитора, публикувани под заглавието „Спомени за Шостакович“ (2004 г.).
Сред хората, които ми помогнаха за този роман,
дължа най-шляма благодарност на Елизабет Уилсън. Тя ми предостави материали, които иначе никога не бих намерил, коригира множество мои погрешни представи и изчете ръкописа. Но тази книга не е нейна, а моя; и ако не сте харесали моята, прочетете нейната.
Дж. Б. май 2015 г.