Майка му беше непреклонна жена - както по темперамент, така и по необходимост. Тя го закриляше, работеше за него, възлагаше му всичките си надежди. Разбира се, че я обичаше - как иначе?, - но имаше... трудности. По-силните неминуемо влизат в сблъсъци; по-слабите също тъй неминуемо гледат да ги избягват. Баща му винаги бе избягвал трудностите, отнасяше се с чувство за хумор и уклончивост както към живота, така и към съпругата си. Затова и синът, макар да знаеше, че е по-решителен от Дмитрий Болеславович, рядко оспорваше властта на майка си.
Но той знаеше, че тя има навика да чете дневника му. И нарочно пишеше там за някоя предстояща след две-три седмици дата: „Самоубийство“. Или понякога: „Сключване на брак“.
Тя също умееше да заплашва. Всеки път когато той се опитваше да напусне дома си, София Василиевна казваше на другите, но в негово присъствие: „Синът ми първо ще трябва да мине през трупа ми“.
И двамата нямаха представа доколко сериозен е другият.
Веднъж той стоеше зад кулисите на камерната зала на Консерваторията, обзет от униние и самосъжаление. Все още беше студент и първото публично изпълнение на музиката му в Москва не мина добре - публиката очевидно предпочиташе творчеството на Шеба-лин. Тогава един мъж във военна униформа изникна до него с утешителни думи: така започна приятелството му с маршал Тухачевски. Маршалът действаше като негов покровител, уреди му стипендия чрез командира на Ленинградския военен окръг; беше верен и услужлив. Напоследък казваше на всичките си познати, че според него „Лейди Макбет от Мценска околия“ е първата класическа съветска опера.
Досега маршалът само веднъж не бе успял да му помогне. Тухачевски бе убеден, че едно преместване в Москва е най-добрият начин да ускори кариерата на протежето си, и обеща да организира прехвърлянето. Естествено, София Василиевна се възпротиви: синът й е твърде крехък, твърде изнежен. Кой ще го наглежда дали си пие млякото и дали си яде кашата, ако майка му не е до него? Тухачевски имаше властта, влиянието, финансовите ресурси; но София Василиевна все още държеше ключа към душата му. И тъй, той остана в Ленинград.
Също като сестрите си, Митя седна за пръв път пред клавишите на пианото на деветгодишна възраст.
И тогава светът стана ясен за него. Или поне част от света - достатъчно, за да го крепи цял живот. Разбирането на пианото и музиката му се удаде лесно - поне в сравнение с разбирането на други неща. И той работеше усърдно, защото това му се струваше най-лесно. Впрочем просто нямаше как да избегне тази съдба. С годините тя изглеждаше още по-прекрасна, защото му даваше възможност да помага на майка си и сестрите си. Понякога, след успешен концерт, когато бе получил аплодисменти и пари, той се чувстваше почти способен да се превърне в онази митична фигура - мъжа в семейството. Но в други случаи, дори и след като напусна този дом, ожени се и стана баща, все още се чувстваше като изгубено момче.
Онези, които не го познаваха и следяха музиката само от разстояние, може би предполагаха, че това е първото му поражение. Може би смятаха, че даровити-ят младеж, чиято Първа симфония, написана на деветнайсет, бе дирижирана от Бруно Валтер, от Тосканини и Клемперер, се е радвал на едно ясно и безоблачно десетилетие на успехи след онази премиера през 1926 г.
И тези хора, може би знаещи, че славата често води до суета и самонадеяност, сигурно разгръщаха „Правда“ и се съгласяваха, че композиторите лесно се отклоняват от писането на музика, каквато иска да чуе народът. А тъй като всички композитори са служители на държавата, то задължение на държавата е, щом те се залутат, да се намеси и да ги върне към по-пълна хармония с тяхната публика. Звучеше напълно разумно, нали? Само че тези хора си точеха ноктите върху душата му от самото начало: докато все още беше в Консерваторията, някои негови левичарски настроени състу-денти настояваха да бъде лишен от стипендия и изключен. Само че Руската асоциация на пролетарските музиканти и други подобни културни организации от самото си създаване водеха кампания срещу онова, за което той се бореше; или по-скоро срещу онова, за което си мислеха, че се бори. Те бяха решени да смъкнат буржоазните окови от изкуството. Работниците трябваше да бъдат обучени да станат композитори и цялата музика да бъде лесно разбираема и приятна за масите. Чайковски се оказа упадъчен; дори и най-малкото експериментиране се осъждаше като „формализъм“.