— Хайде, дий! Хайде, дий! — викаше Аго.
Още няколко крачки и опасното място беше минато. Малко по-нататък спряха воловете да си отдъхнат. Чичо Митуш отиде при Комура, поглади го по изпъкналото чело, между шутите рога, и каза:
— Браво, Комур! Браво. Бе аз знаех, че ти няма да ме засрамиш.
Комур стоеше в браздата. Главата му, шията му и гърдите бяха черни, толкоз черни, че очите му се отделяха само с лъскавината си. Два-три мига — и той дойде на себе си, почина и запреживя. Той не разбираше, че е направил нещо особено, но навярно беше си помислил, че щом толкоз чичо Митуш и Аго обикалят около него, трябва да му дадат нещо за ядене. Затуй поклепваше с уши и ги гледаше право в очите.
— Яде юфка, разбира се… Като изяде юфката отзарана, доде му сила — говореше Аго и се смееше с гърлестия си смях.
Изкараха още няколко бразди. Земята започна да пари, във въздуха, като от струни, се чуваше късо, звънливо бръмчене — рояци лъскави зелени мухи се въртяха и кацаха по нагорещената кожа на воловете. Разпрегнаха и Аго отиде да пасе воловете, а чичо Митуш си дойде в чифлика.
Докато изорат тая нива, още на няколко пъти плугът задълбаваше в троскота и спираше. Тогаз, без да се бавят, сменяха воловете. Балана и Чивгата ги почитаха за най-добри и най-хубави волове — нали бяха едри, бели като сняг, с големи еленови рога. Но нямаше що — туряха ги, като че ги развенчаваха от първенството им, по към средата, а на тяхно място, в дъното на плуга, впрягаха Комура с другаря му. И колкото и зле да беше се запънал плугът, Комура ще се напъне, ще се напрегне и ще го изкара. Чичо Митуш го потупваше по гърба, милваше го по челото. Аго се радваше.
Воловете ги пасяха нощем, за да не ги безпокоят мухите. Сутрин, като поподскочеше слънце, Аго ги докарваше, напояваха ги на кладенеца и отиваха да орат. Веднаж Аго си дойде много рано, преди да изгрсеслънце. Дойде си сам.
— Чичо Митуше, ела — викаше той, — умира вола. Комура се поду, умира.
Чичо Митуш го гледаше, без да му отговори, замислен, после каза:
— Трябва да е пасал рапица. В рапицата е влязъл и се е напасал, от туй е. Нали съм ти казал да ги вардиш от рапицата, муле недно — разсърди се той. — Какво си правил? Де си гледал?
Аго се навъси, подсмръкна и пак повтори:
— Умира вола…
Чичо Митуш бръкна в един зимбил, закачен за стената, в който туряха разни инструменти, взе нещо и го пъхна в пояса си, но какво беше — Аго не можа да види. След туй и двамата забързаха към воловете. Отдалеч ги видяха събрани на купчина и легнали — всред зелената трева се белееха като едри гъби. Само един стоеше прав настрана и когато дой-доха там, видяха, че е Комура.
Страшно беше да се погледне: голям, надут, пораснал като гемия, търбухът му ще стигне земята. Очите му гледаха премрежено, замъглени, из устата му на тънки жици течеше лига. Едвам се държеше на краката си, всеки миг бе готов да се повали на земята. Аго пак заплака:
— Умира вола… Хубавия вол, умира…
— Умира зер — скара му се чичо Митуш, — като не си отваряш очите…
Чичо Митуш бръкна в пояса си и извади едно шило (сега Аго разбра какво беше взел от зимбила), отиде до Комура и взе да го попипва отгоре на хълбока, между ребрата — пипаше тук, пипаше там, като че търсеше някакво място. Като го намери, той го отбеляза с лявата си ръка, но я тури малко по-настрана, а с дясната издигна шилото и с все сила го заби в кожата на вола.
Аго гледаше смаян. Комура поглати глава — и толкоз. Като извади чичо Митуш шилото, нещо каза: туф, пуф — като че се отвори клапа. Газовете, насъбрани в стомаха на животното, заизлизаха, още на часа погледът на Комура се разведри. И надутият му като балон корем взе да се събира.
— Ти да не мислиш, че туй шило е просто — похвали се чичо Митуш на Аго. — То не е какво да е желязо. То е прекарано през алектрика. Хайде, хайде, разкарай вола да походи, не го оставяй да седи.
След няколко дни на Комура беше преминало и, здрав и читав, стоеше си пред дама. Дори през тия няколко дни той беше успял да извърши една пакост: докато го видят, напил беше една сутрин ведрото с млякото. Но направил беше и нещо добро: като търчеше веднаж тежко, стремително (все около боричканията си с воловете), той насмалко щеше да стъпче детето на Галунка, но като дойде до него, тъй се отби настрана, че учуди всички, а Галунка от радост заплака.
И ето го сега, спокоен, добре разположен, стои си пред дама и си преживя. Чичо Митуш и Аго закусват. Тях гледа Комура, преживя и ги гледа — внимателно, любопитно.