Уил Сомърс се усмихна на затруднението ми да разбера шегата.
— В един миг горе, в следващия — долу — каза той. — В един миг — наследница, в следващия — копеле. Нагоре по планината, и после отново надолу. Принцесите и козите — те всички си приличат. Трябва да имаш стойка на принцеса, и да танцуваш като коза.
— Виждала съм лейди Елизабет — казах, без да ме питат.
— Така ли?
— Веднъж, когато бях малка. Баща ми ме доведе на посещение в Лондон и трябваше да предам няколко книги на адмирала лорд Сиймор.
Уил внимателно сложи ръка на рамото ми:
— Колкото по-малко кажеш, толкова по-малко вреда ще нанесеш — посъветва ме той тихо. После се плесна по челото и ми отправи веселата си усмивка. — Ама и аз съм един, да казвам на жена да си държи езика! Наистина съм глупак!
Урокът продължи. Той ми показа правилната стойка при фехтовка — с ръка на хълбока, за да запазя равновесие, — как да се плъзгам напред, без да отделям водещия си крак от пода, за да не се препъна или падна, как да се отдръпвам зад сабята и да я оставям да отстъпи към мен. После се заловихме с финтовете и ударите.
Най-напред Уил ми нареди да замахна към него. Поколебах се:
— Ами ако те улуча?
— Тогава ще отнеса някоя треска от дървото, а не смъртоносен удар — изтъкна той. — Острието е дървено, Хана.
— Приготви се тогава — казах нервно и се хвърлих напред.
За мое удивление Уил отбягна удара ми и се озова до мен, опрял дървения си меч в гърлото ми.
— Мъртва си — каза той. — В крайна сметка изобщо не те бива толкова да предвиждаш бъдещето.
Изкикотих се:
— Не ме бива в тази работа — признах. — Да опитаме пак.
Този път се хвърлих много по-енергично и закачих подгъва на жакета му, когато отскочи настрани.
— Отлично — каза задъхано той. — И отново.
Упражнявахме се, докато вече можех да го пробода убедително, а после той започна да напада към мен и да ме учи да се снишавам на една или друга страна. След това разстла един дебел килим на пода и ми показа как да се премятам презглава.
— Забавно — каза той, като се изправи до седнало положение, с кръстосани крака, като дете, седнало да чете книга.
— Не много — казах аз.
— Е, но ти си блажен безумец, а не смешен шут — каза той. — Ти нямаш усет за смешните неща.
— Имам — казах, засегната. — Просто работата е там, че ти не си забавен.
— Аз съм най-забавният човек в Англия от близо двайсет години насам — настоя той. — Дойдох в двора, когато Хенри обичаше Ан Болейн, и веднъж ми удари плесница, задето отправих шега срещу нея. Но по-късно шегата излезе за нейна сметка. Аз бях най-забавният човек в Англия, още преди да си се родила.
— Защо, на колко години си? — попитах, като се вгледах в лицето му. Бръчките от смях бяха дълбоко врязани от двете страни на устата му, покрай очите му имаше ситна мрежа от бръчици. Но тялото му беше издължено и гъвкаво като на момче.
— Толкова стар, колкото е езикът ми, и малко по-стар от зъбите си — каза той.
— Не, наистина.
— На трийсет и три съм. Защо, да не искаш да се омъжиш за мен?
— Ни най-малко. Благодаря ти.
— Ще се венчаеш за най-остроумния глупак на света.
— Бих предпочела да не се омъжвам за глупак.
— Е, това вече е неизбежно. Мъж, който е с ума си, остава ерген.
— Не успя да ме разсмееш — казах предизвикателно.
— А, ти си момиче. Жените нямат чувство за комичното.
— Аз имам — настоях.
— Добре известно е, че жените, тъй като не са създадени по Божие подобие, нямат усещане за това, кое е забавно, и кое — не.
— Аз имам! Аз имам!
— Разбира се, че жените не притежават това усещане! — заяви тържествуващо той. — Та как иначе една жена би се свързала в брак с мъж? Виждала ли си някога как изглежда един мъж, когато желае някоя жена?
Поклатих глава. Уил сложи дървената сабя между краката си и леко се втурна към единия край на стаята, после към другия.
— Той не може да мисли, не може да говори, не може да владее мислите или желанията си, тича накъдето го води „човката“ му, както куче тича след подушената диря, може единствено да вие. Аууу!
Смеех се с глас, докато Уил тичаше из стаята, протягайки се назад, сякаш за да удържи дървената си сабя, облягайки се назад, сякаш за да поеме тежестта й. Той спря рязко и ми се усмихна:
— Разбира се, че жените нямат ум — каза той. — Коя жена с ум в главата би приела мъж?
— Във всеки случай, не и аз — казах.
— Тогава дано Бог те благослови и те опази девица, момиче-момче. Но как ще се сдобиеш със съпруг, ако не искаш да имаш мъж?