— Не искам съпруг.
— Тогава наистина си глупачка. Защото, ако нямаш съпруг, кой ще ти дава прехрана?
— Аз ще си я изкарвам сама.
— Тогава отново си глупачка, защото единственият начин, по който можеш да се прехранваш, е като се държиш глупаво. Това те прави трикратна глупачка. Веднъж, защото не искаш съпруг, втори път, защото мислиш, че можеш да се изхранваш без него, и трети път — защото си изкарваш прехраната, като правиш и говориш глупости. Аз поне съм само шут, но ти си трикратна глупачка.
— Ни най-малко! — влизайки в тон с неговата реч. — Защото ти си шут от години, бил си шут при двама крале, а аз съм шут само от няколко седмици.
Когато чу това, той се разсмя и ме тупна по рамото.
— Внимавай, момиче-момче, иначе вече няма да бъдеш блажен безумец, а забавен шут, а, казвам ти, да се правиш на смешен и да измисляш шеги всеки ден е по-трудна работа, отколкото да изтърсваш нещо изненадващо веднъж в месеца.
Засмях се при мисълта, че работата ми е да казвам нещо изненадващо веднъж в месеца.
— Да скачаме и да се залавяме за работа! — каза Уил Сомърс, като ме издърпа обратно на крака. — До Сретение Господне трябва да измислим как да ме убиеш по забавен начин.
Успяхме да подготвим танца си със саби навреме и той наистина изглеждаше много забавен. В края на поне две упражнения и двамата изпаднахме в пристъп на кикот, когато преценихме погрешно момента за нападение и си сблъскахме главите, или и двамата финтирахме едновременно, залитахме назад и се прекатурвахме. Но един ден отговорникът за дворцовите тържества подаде глава в стаята и каза:
— Няма да има нужда от вас. Кралят няма да организира поетична драма.
Обърнах се, все още с дървената сабя в ръка:
— Но ние сме съвсем готови!
— Болен е — каза мрачно отговорникът за тържествата.
— А лейди Мери все още ли се кани да дойде в двора? — попита Уил, като нахлузи късото си палто, за да се предпази от студения въздух, който нахлуваше със свистене през отворената врата.
— Твърди се, че да — каза церемониалмайсторът. — Този път ще получи по-хубави покои и по-добра храна, не мислиш ли, Уил?
Той затвори рязко вратата, преди Уил да успее да отговори, а аз се обърнах и попитах:
— Какво иска да каже?
Лицето на Уил беше мрачно:
— Иска да каже, че онези в двора, които клонят към престолонаследника и се отдръпват от краля, ще предприемат своя ход сега.
— Защото…?
— Защото мухите налитат на най-горещата купчина с тор. Цоп, цоп, бръм.
— Уил! Какво искаш да кажеш?
— Ах, дете. Лейди Мери е наследницата. Тя ще стане кралица, ако изгубим краля, Бог да го благослови, бедното момче.
— Но тя е ере…
— От католическата вяра — поправи ме гладко той.
— А крал Едуард…
— Сърцето му ще бъде разбито при мисълта да остави кралството на наследница от католическата вяра, но той не може да направи нищо по въпроса. Така нареди преди смъртта си крал Хенри. Бог да го благослови, сигурно би се преобърнал в погребалния си саван, ако можеше да види, че се е стигнало до това. Той мислеше, че крал Едуард ще порасне, че ще стане силен и весел мъж и ще има половин дузина малки принцове в детската стая. Това те кара да се замисляш, нали? Ще има ли някога спокойствие в Англия? Двама млади силни крале — бащата на Хенри, самият Хенри, всеки от тях — прекрасен като слънцето, пък и похотливи си бяха като врабчета, а не ни оставиха нищо, освен едно момче, слабо като момиче, и една стара мома, която да го наследи?
Той ме погледна и видях как потрива лицето си, сякаш за да бръсне с ръка събрала се около очите му влага.
— За теб това не значи нищо — каза той рязко. — Ти си пристигнала наскоро от Испания, проклето чернооко момиче. Но ако беше англичанка, сега щеше да си един разтревожен човек — ако беше мъж и то ако беше разумен мъж, вместо момиче, а при това и глупав шут.
Той отвори със замах вратата и закрачи с дългите си крака към голямата зала, като кимна на войниците, които му подвикнаха добродушно за поздрав.
— А какво ще стане с нас? — запитах аз със съскащ шепот, като подтичвах след него. — Ако младият крал умре и сестра му заеме престола?
Уил ми хвърли крива усмивка:
— Тогава ще бъдем шутове на кралица Мери — каза той простичко. — А ако успея да я накарам да се разсмее, това наистина ще бъде нещо ново.
Онази нощ баща ми дойде до страничната порта и доведе със себе си още някого — млад мъж, облечен в наметало от тъмна вълна, с коса, която се спускаше на тъмни букли почти до яката му, с тъмни очи и свенлива момчешка усмивка. Трябваше ми един миг да го разпозная: беше Даниел Карпентър, моят годеник. Виждах го едва за втори път, и се смутих, задето не успях да го позная веднага; а после изпитах огромен срам да бъда видяна от него в златистожълтата си ливрея на паж, цветът, отреден за блажения безумец. Загърнах се с наметката си, за да скрия панталоните си, и направих лек, несръчен поклон.