— Можеш да дойдеш у дома с мен.
— Тогава ще бъда бреме за теб.
— След като приключа чиракуването си и стана лекар, ще направя дом за нас.
— А кога ще бъде това? — запитах го с рязката жестокост на младо момиче. Отново проследих бавното мъчително надигане на руменината по лицето му.
— Преди да са изтекли две години — каза той сковано. — Вече ще бъда в състояние да издържам съпруга по времето, когато ти ще си готова за женитба.
— Ела да ме вземеш тогава — казах неприветливо. — Ела със заповедите си тогава, ако все още съм тук.
— Междувременно оставаме сгодени — настоя той.
Опитах се да разчета изражението му.
— Така, както и досега. Изглежда, че стариците са го уредили така, че ако не ние, поне те да са доволни. Нещо повече ли искаше?
— Искам да бъда наясно с положението си — каза той упорито. — Чаках теб и баща ти да пристигнете от Париж, а после от Амстердам. В продължение на месеци никой от нас не знаеше дали сте живи или мъртви. Когато най-сетне дойдохте в Англия, мислех, че ще се радваш… ще се радваш… да имаш дом. А после научавам, че ти и баща ти ще си устроите дом заедно, че няма да дойдеш да живееш при майка ми и мен, и че не си се отказала от момчешките си дрехи. После научавам, че работиш като негов син. След това чувам, че си напуснала сигурността на бащината си къща. А сега те намирам в двора.
Не Зрението ми помогна да издържа всичко това, а острата интуиция на момиче на прага на женствеността.
— Мислеше си, че ще се втурна при теб — казах раздразнено. — Мислеше си, че ще ме избавиш, че ще съм изплашено момиче, копнеещо да се вкопчи в някой мъж, готово да се хвърли към теб!
Внезапното потъмняване на руменината по лицето му и рязкото движение на главата му ми подсказаха, че съм попаднала в целта.
— Е, узнай тогава следното, млади бъдещ докторе: виждала съм гледки и съм пътувала до страни, които не можеш да си представиш. Била съм изплашена и съм се намирала в опасност, и никога дори за миг не съм помисляла, че ще се втурна за помощ към мъж.
— Поведението ти не е… — той не можеше да намери думи, задавен от възмущение, каквото може да изпитва само един млад мъж. — Поведението ти… не подобава на девойка.
— Благодаря на Бога за това.
— Ти не си… покорно момиче.
— Благодаря на майка си за това.
— Не си… — гневът започваше да го надвива. — Не би била първият ми избор!
Това ме накара да млъкна и ние се погледнахме донякъде стреснати. Доста далеч бяхме стигнали за толкова малко време.
— Друго момиче ли искаш? — попитах, леко смутена.
— Не искам друго момиче — каза той навъсено. — Но не искам момиче, което не ме иска.
— Не към теб изпитвам неприязън — осмелих се да кажа. — А към самата женитба. Изобщо не бих избрала женитбата. Какво друго е тя, ако не слугуване с надежда за безопасност от страна на жените, на мъже, които дори не могат да ги опазят?
Баща ми любопитно хвърли поглед през рамо и видя двама ни, лице в лице, застинали в мълчание. Даниел се отдръпна от мен и направи две крачки встрани. Аз се облегнах на студения камък на колоната на вратата и се запитах дали той ще се отдалечи в нощта и дали това ще е последния път, в който ще го видя. Зачудих се колко ли недоволен от мен щеше да бъде баща ми, ако изгубех едно добро предложение заради дръзкото си държание, и дали изобщо щяхме да останем в Англия, ако Даниел и семейството му се сметнеха за обидени от новодошлите. Може и да бяхме едно семейство и да бяхме длъжни да помагаме на родствениците си, но водещите скрит и потаен живот евреи в Англия бяха като херметично затворен малък свят, и ако решаха да ни изключат от своята общност, нямаше къде другаде да отидем, освен отново да поемем на път.
Даниел се овладя и се върна при мен.
— Погрешно постъпваш, като ме дразниш, Хана Грийн — каза той, с глас, треперещ от напрежение. — Независимо от всичко, ние сме обещани един на друг. Ти държиш живота ми в ръцете си, а аз държа твоя в своите. Не бива да се караме. Този свят е опасен за нас. Трябва да се държим заедно заради собствената си безопасност.
— Не съществува безопасност — казах студено. — Живял си твърде дълго в тази спокойна страна, ако си мислиш, че изобщо може да съществува безопасност за такива като нас.
— Можем да си устроим дом тук — каза той искрено. — Ти и аз можем да се оженим и да имаме деца, които ще бъдат англичани. Те няма да познават нищо друго, освен този живот, не е нужно дори да им казваме за майка ти, за нейната вяра. Нито за нашата собствена.
— О, ти ще им кажеш — предрекох. — Сега казваш, че няма; но щом вече имаме дете, няма да можеш да устоиш. И ще намериш начини да палиш свещта в петък вечер и да не работиш по време на Шабата. Тогава ще си лекар, ще обрежеш тайно момчетата и ще ги научиш на молитвите. Ще ме накараш да науча момичетата да правят безквасен хляб и да не смесват млякото и месото и да изцеждат кръвта от говеждото. В мига, когато имаш собствени деца, ще поискаш да ги научиш. И така продължава до безкрайност, като някаква болест, която си предаваме един на друг.