— Не е болест — прошепна той пламенно. Дори насред кавгата, нищо не би ни накарало да повишим глас. Винаги си давахме сметка за сенките в градината, винаги бяхме нащрек за възможността някой да ни подслушва. — Оскърбление е да го наричаш болест. Това е нашият дар, ние сме избрани да пазим вярата.
Щях да възразя, само заради удоволствието да му противореча, но това би било в разрез с по-дълбоко вкоренената обич към майка ми и към нейната вяра.
— Да — казах, отстъпвайки пред истината. — Това не е болест, но ни убива като болест. Тя уби баба ми и леля ми, а също и майка ми. А ти ми предлагаш именно това. Цял живот, изпълнен със страх, не толкова на Избрани, колкото на прокълнати хора.
— Ако не искаш да се омъжваш за мен, тогава можеш да се омъжиш за християнин и да се преструваш, че не знаеш нищо — изтъкна той. — Никой от нас няма да те издаде. Ще те оставя да си отидеш. Можеш да отхвърлиш вярата, заради която загинаха майка ти и баба ти. Само кажи, и ще съобщя на баща ти, че желая да бъда освободен от годежа.
Поколебах се. При все че се бях хвалила с куража си, не се осмелявах да кажа на баща си, че ще проваля плановете му. Не се осмелявах да кажа на старите жени, които бяха уредили всичко това с мисълта за моята безопасност и бъдещето на Даниел, че не желая да имам нищо общо с него. Исках да бъда свободна: не исках да бъда пропъдена.
— Не знам — казах умолително, по момичешки. — Не съм готова да кажа… още не знам.
— Тогава приеми напътствията на онези, които знаят — каза той рязко. Видя ме как при тези думи настръхнах. — Виж, не можеш да се бориш с всички — посъветва ме той. — Трябва да избереш къде ти е мястото и да се установиш там.
— За мен това е твърде голяма цена — прошепнах. — За теб това е добър живот, домът се изгражда около теб, идват децата, ти седиш начело на масата и водиш молитвите. За мен това означава да изгубя всичко, което бих могла да бъда и всичко, което бих могла да направя, и да си остана само твоя жена и твоя слугиня.
— Това не е бремето да бъдеш евреин, това е бремето да бъдеш момиче — каза той. — Независимо дали ще се омъжиш за християнин или за евреин, ти ще бъдеш негова слугиня. Какво друго може да бъде една жена? Нима ще отречеш и пола си, така, както отхвърляш религията си?
Не казах нищо.
— Ти не си жена, способна на вярност — каза той бавно. — Ти ще предадеш себе си.
— Това, което казваш, е ужасно — прошепнах.
— Но е вярно — настоя той. — Ти си еврейка, и млада жена, и си моя годеница, а си готова да отхвърлиш всички тези неща. За кого работиш в двора? За краля? За семейство Дъдли? Вярна ли си им?
Помислих си как бях обещана като васал, измолена за шут и назначена за шпионин.
— Просто искам да бъда свободна — казах. — Не искам да бъда никаква на никого.
— В облеклото на шут?
Видях баща ми да гледа към нас. Сигурно долавяше, че съвсем не става дума за ухажване. Видях го как прави малко предпазливо движение, сякаш се канеше да ни прекъсне, но после се отказа.
— Да им кажа ли, че не можем да стигнем до съгласие, и да те помоля да ме освободиш от годежа ни? — попита сковано Даниел.
В пристъп на своенравие се готвех да се съглася, но неподвижността му, мълчанието му, търпеливото очакване на отговора ми, ме накараха да се вгледам по-внимателно в този млад мъж, този Даниел Карпентър. Светлината се оттегляше от небето и в полумрака виждах мъжа, в какъвто щеше да се превърне. Щеше да бъде красив, щеше да има смугло изразително лице, бърз наблюдателен поглед, чувствителна уста, силен прав нос като моя, гъста черна коса като моята. И щеше да бъде благоразумен мъж, беше благоразумен младеж, беше ме видял, беше ме разбрал и бе възразил срещу самата ми същност, и въпреки това още стоеше и чакаше. Щеше да ми даде възможност. Щеше да бъде великодушен съпруг. Щеше да се постарае да бъде мил.
— Остави ме сега — казах немощно. — Не мога да кажа сега. Вече казах твърде много. Съжалявам, че говорих така дръзко. Съжалявам, ако съм те разгневила.
Но гневът го беше напуснал толкова бързо, колкото и се бе появил, а това беше още нещо, което харесвах у него.
— Да дойда ли отново?