Леки стъпки по пътеката го накараха бързо да се обърне. Той пусна роклята на Елизабет и я избута зад гърба си, за да не се вижда. Всеки можеше да прочете готовността по лицето на изпадналото в опиянение момиче: тя беше отдадена на желанието си. Той се боеше, че идва кралицата, неговата съпруга, чиято любов потъпкваше ежедневно, прелъстявайки повереницата й направо под носа й: кралицата, на която бе поверена грижата за доведената й дъщеря, принцесата, кралица Катрин, която беше седяла до смъртното ложе на Хенри VIII, но беше мечтала за него.
Но тази, която застана сега пред него на пътеката, не беше кралицата. Беше само едно момиче, малко момиче на около девет години, с големи, сериозни тъмни очи и бяла испанска шапчица, завързана под брадичката. Носеше в ръка две книги, пристегнати с кафява лента, каквато използваха книгопродавците, и го гледаше съсредоточено с хладен интерес, сякаш беше видяла и разбрала всичко.
— Хей, миличка! — възкликна той, престорено бодро. — Стресна ме. Можеше да те помисля за фея, като се появяваш така внезапно.
Тя се намръщи на бързия му, прекалено висок говор, а после отвърна, много бавно, със силен испански акцент:
— Простете, сър. Баща ми поръча да донеса тези книги на сър Томас Сиймор. Казаха, че сте в градината.
Тя подаде пакета с книгите, и Том Сиймор беше принуден да пристъпи напред и да ги вземе от ръцете й.
— Ти си дъщерята на книгопродавеца — каза той жизнерадостно. — Книгопродавецът от Испания.
Тя кимна утвърдително, без да откъсва тъмния си, проницателен поглед от лицето му.
— Какво гледаш, дете? — попита той, даващ си сметка за присъствието на Елизабет, която припряно оправяше роклята си зад него.
— Гледах вас, сър, но видях нещо изключително ужасно.
— Какво? — настоя той. За миг се изплаши, че тя ще каже, че го е видяла да опипва принцесата на Англия, подпряна на едно дърво като обикновена уличница, с размъкната и вдигната нагоре пола.
— Видях зад вас ешафод — каза странното дете, а после се обърна и си тръгна. Бе изпълнила поръчката си и явно считаше, че вече няма какво да прави в обляната от слънцето градина.
Том Сиймор се извъртя отново към Елизабет, която се опитваше да среши разбърканите си коси с пръсти, все още треперещи от желание. Тя веднага протегна ръце към него, жадна за още.
— Чу ли това?
Очите на Елизабет бяха като черни цепнатини.
— Не — изрече тя с копринен гласец. — Тя каза ли нещо?
— Каза само, че е видяла зад мен ешафод! — Беше по-потресен, отколкото му се искаше да покаже. Опита се да се изсмее престорено, но в смеха се долавяше тръпка на страх.
При споменаването на ешафода Елизабет внезапно застана нащрек:
— Защо? — изсъска тя. — Защо би казала подобно нещо?
— Бог знае — каза той. — Глупава малка вещица. Вероятно е сбъркала думата, чужденка е. Вероятно е имала предвид „трон“! Вероятно е видяла зад мен трона!
Но тази шега не пожъна по-голям успех от перченето му, тъй като във въображението на Елизабет тронът и ешафодът винаги бяха близо един до друг. Кръвта се отдръпна от лицето й, оставяйки я пребледняла от страх.
— Коя е тя? — Нервността беше изострила гласа й. — За кого работи?
Той се обърна да потърси с поглед детето, но алеята беше пуста. В далечния й край видя съпругата си да върви бавно към тях, извила назад гръб, за да понесе тежестта на закръгления си от бременността корем.
— Нито дума — каза той бързо на момичето до себе си. — Нито дума за това, скъпа. Не бива да разстройваш мащехата си.
Едва ли имаше нужда да я предупреждава. Още при първия намек за опасност момичето беше застанало нащрек, приглаждайки роклята си, винаги съзнаващо, че трябва да играе роля, че трябва да оцелява. Можеше да разчита на двуличието на Елизабет. Тя може и да беше само на четиринайсет, но се беше учила да мами всеки ден от смъртта на майка си насам, вече от дванайсет години се учеше на измама. И беше дъщеря на лъжкиня — на двама лъжци, помисли си злобно той. Може и да изпитваше желание, но винаги беше по-податлива на опасността или амбицията, отколкото на похотта. Той улови студената й ръка и я поведе по алеята към съпругата си Катрин. Опита се да се усмихне весело.