В покой дребното й лице беше мрачно, но чертите й изцяло се смекчаваха от усмивката: усмивката на най-обичаната принцеса, първото от децата на баща си, родена, когато той бил млад и още обожавал съпругата си. Тя имаше бързо стрелкащи се тъмни очи, испански очи, които бе наследила от майка си, и като нея умееше бързо да оценява всичко около себе си. Седеше с изправен гръб в стола си, тъмната яка на роклята обрамчваше раменете и врата й. Носеше на шията си голям украсен със скъпоценни камъни кръст, сякаш за да изложи на показ религията си в този отявлено протестантски двор, и аз си помислих, че трябва да е или много смела, или много безразсъдна, за да настоява на вярата си, когато служителите на брат й изгаряха на клада еретици за далеч по-дребни неща. Но после видях как потрепери ръката й, когато посегна за златния си бокал, и си представих, че подобно на много жени се беше научила да си придава вид на по-смела, отколкото може би се чувстваше.
Когато танците прекъснаха за миг, Робърт Дъдли се появи до нея и й зашепна нещо, а тя хвърли поглед към мен и той ми направи знак да изляза напред.
— Научих, че си от Испания, и си новият шут на брат ми — каза тя на английски.
Поклоних се ниско:
— Да, ваша светлост.
— Говори на испански — нареди ми лорд Робърт, и аз отново се поклоних и казах на испански на принцесата, че се радвам да бъда в двора.
Когато вдигнах очи, видях удоволствието, изписано на лицето й от това, че чува майчиния си език.
— От коя част на Испания? — попита тя нетърпеливо на английски.
— Кастилия, ваша светлост — излъгах веднага. Не исках да ме разпитват за нас и за разрушаването на дома на семейството ми в Арагон.
— А защо дойдохте в Англия?
Бях подготвена за този въпрос. С баща ми бяхме обсъдили опасностите, които криеше всеки отговор, и се бяхме спрели на най-безопасния:
— Баща ми е много начетен и учен човек — казах. — Той искаше да отпечата книги от библиотеката си с ръкописи, и искаше да работи в Лондон, който е такъв важен център на познанието.
Усмивката й изведнъж помръкна, а лицето й стана по-сурово:
— Предполагам, че прави преписи на Библията за заблудени хора, които не я разбират ни най-малко — каза тя сърдито.
Погледът ми се плъзна към Робърт Дъдли, който беше купил една от библиите на баща ми, току-що преведена на английски.
— Само на латински — каза гладко той. — Много чист превод, лейди Мери, и с много малко грешки. Предполагам, че Хана може да ви донесе един, ако желаете.
— За баща ми ще бъде чест — казах.
Тя кимна:
— А ти си придворна гадателка на брат ми — каза тя. — Имаш ли някакви мъдри думи за мен?
Поклатих безпомощно глава:
— Иска ми се да можех да получавам видения, когато пожелая, ваша светлост. Мисля, че далеч не съм толкова мъдра като вас.
— Тя каза на моя възпитател Джон Дий, че вижда заедно с нас да върви ангел — вметна Робърт.
Лейди Мери ме погледна с повече уважение.
— Но после каза на баща ми, че не вижда ангели зад него.
Изведнъж лицето й се присви от смях:
— Не! Наистина ли? А какво каза баща ви? Съжаляваше ли, че няма ангел до себе си?
— Не мисля, че бе твърде изненадан — каза Робърт, също усмихнат. — Но тя е добро малко момиче, и мисля, че има истинска дарба. Беше голяма утеха на вашия брат в болестта му. Тя има дарба да вижда истината и да говори правдиво, а на него това му харесва.
— Дори това само по себе си е дар, какъвто рядко се намира в двора — каза лейди Мери. Тя ми кимна любезно и аз се дръпнах назад и музиката засвири отново. Не откъсвах поглед от Робърт Дъдли, докато той изведе една млада дама, а после друга да танцуват пред лейди Мери, и бях възнаградена, когато след няколко минути той хвърли поглед през рамо към мен и ми отправи тайна одобрителна усмивка.
Онази вечер лейди Мери не видя краля, но сред камериерките се мълвеше, че когато влязла в стаята му на следния ден, излязла отново, бяла като платно. Дотогава не знаела, че малкият й брат е толкова близо до смъртта.