След това нямаше причина да остава. Тя потегли, както и беше дошла, следвана от голяма свита, докато всички придворни й се кланяха възможно най-ниско, за да покажат новата си вярност: половината от тях се молеха мълчаливо, когато младият крал умре и тя се възкачи на престола, да бъде благословена с умението бързо да забравя и да си затвори очите за свещениците, които те бяха изгорили на кладата, и църквите, които бяха ограбили.
Наблюдавах тази шарада на унижението от един от прозорците на двореца, когато усетих леко докосване по ръкава. Обърнах се. До мен стоеше лорд Робърт, който бе свел глава към мен и ми се усмихваше.
— Милорд, мислех, че сте с баща си и се сбогувате с лейди Мери.
— Не, дойдох да те намеря.
— Мен?
— Да те попитам дали би ми направила една услуга?
Усетих как бузите ми се обливат в червенина.
— Каквото пожелаете… — заекнах.
Той се усмихна:
— Нещо съвсем дребно. Ще бъдеш ли така добра да ме придружиш до покоите на моя възпитател, за да видим дали можеш да му помогнеш в един от неговите експерименти?
Кимнах, лорд Робърт взе ръката ми и, като я вмъкна в сгъвката на лакътя си, ме поведе към личните покои на Нортъмбърланд. Големите врати се охраняваха от мъже в ливреята на рода Нортъмбърланд. Веднага щом видяха любимия син на херцога, те застанаха мирно и разтвориха със замах двойните врати. Голямата зала отвъд беше пуста, васалите и придворните от рода Нортъмбърланд бяха в градината на Уайтхол да засвидетелстват огромната си почит към заминаващата лейди Мери. Лорд Робърт ме поведе нагоре по величественото стълбище, през един коридор, до собствените си покои. Джон Дий седеше в библиотеката, от която се разкриваше изглед към вътрешна градина.
Той вдигна ръка, когато влязохме в стаята.
— А, Хана Верде.
Беше ми толкова странно да чуя истинското си име, произнесено изцяло, че за миг не реагирах, а след това се поклоних леко.
— Да, сър.
— Тя казва, че е готова да помогне. Но не съм й казал какво искате — каза лорд Робърт.
Мистър Дий се надигна от масата.
— Имам едно специално огледало — каза той. — Мисля, че е възможно човек, притежаващ онова особено Зрение, да види лъчи от светлина, които не са видими за обикновеното око, разбираш ли?
Не разбирах.
— Смятам, че точно както не можем да видим един звук или миризма, но долавяме съществуването им, е възможно планетите и ангелите да изпращат светлинни лъчи, които бихме могли да видим, ако имахме подходящото стъкло, в което да погледнем.
— О — казах безизразно.
Възпитателят замлъкна с усмивка.
— Няма значение. Не е нужно да ме разбираш. Само си мислех, че след като си видяла ангела Уриил онзи ден, може да видиш подобни лъчи в това огледало.
— Нямам нищо против да погледна, ако такова е желанието на лорд Робърт — осмелих се да кажа.
Той кимна:
— Подготвил съм го. Влез — тръгна пред мен и влезе в една вътрешна стая. Прозорецът бе защитен от плътна завеса, изцяло препречваща достъпа на студената зимна светлина. Пред него бе поставена квадратна маса, четирите й крака бяха поставени върху четири восъчни печата. Върху масата имаше необикновено огледало, много красиво, с рамка от ковано злато, с назъбен ръб. По амалгамата пробягваше златист проблясък. Приближих се до него и видях себе си, отразена в златисто. Изглеждах не като момчето-момиче, каквото бях, а като млада жена. За миг си помислих, че виждам да ме гледа майка ми, прекрасната й усмивка и движението, с което обръщаше глава.
— О! — възкликнах.
— Видя ли нещо? — попита Дий: долових вълнението в гласа му.
— Стори ми се, че видях майка ми — прошепнах.
Той спря за момент.
— Чуваш ли я? — попита, с треперещ глас.
Почаках за миг, като копнеех с цялото си сърце тя да дойде при мен. Но отсреща ме погледна само собственото ми лице, с разширени и потъмнели от неизплаканите сълзи очи.
— Тя не е тук — казах тъжно. — Бих дала всичко да чуя гласа й, но не мога. Просто ми се стори, че я видях за миг: но това в огледалото е собственото ми лице.
— Искам да затвориш очи — каза той — и да слушаш внимателно молитвата, която ще прочета. Когато кажеш „амин“, можеш да отвориш отново очи и да ми кажеш какво виждаш. Готова ли си?
Затворих очи и го чух как духна тихо няколкото свещи, осветяващи потъналата в сенки стая. Зад гърба си усещах лорд Робърт, седнал мълчаливо на дървен стол. Исках само да му угодя.
— Готова съм — прошепнах.