— Да, сър?
— Ти имаш Зрението, защото си чиста по сърце. Моля те, заради себе си и заради дарбата, която носиш, отказвай всякакви предложения за женитба, устоявай на всяко прелъстяване, пази себе си чиста.
Зад гърба ми лорд Робърт изсумтя развеселено. Почувствах как червенината бавно се надига от шията ми чак до ушите и слепоочията ми.
— Нямам плътски желания — казах с глас, по-нисък от шепот. Не смеех да погледна към лорд Робърт.
— Тогава ще виждаш истината — каза Джон Дий.
— Но не разбирам — възразих. — Коя е Джейн? Лейди Мери е тази, която ще бъде кралица, ако негово величество умре.
Лорд Робърт допря пръст до устните ми и аз изведнъж замлъкнах.
— Седни — каза той и ме натисна в един стол. Придърпа едно столче и седна до мен, с лице, близо до моето. — Госпожице-момче, днес ти видя две неща, заради които всички можем да бъдем обесени, ако се узнаят.
Сърцето ми заби бясно от страх.
— Милорд?
— Само като погледна в огледалото, ти постави всички ни в опасност.
Ръката ми се вдигна към бузата, сякаш за да изтрия петънце от сажди.
— Милорд?
— Не трябва да казваш и дума за това. Държавна измяна е да се изготвя хороскоп на някой крал, а държавната измяна се наказва със смърт. Днес ти изготви неговия хороскоп и предсказа деня на смъртта му. Искаш ли да ме видиш на ешафода?
— Не! Аз…
— Искаш ли самата ти да умреш?
— Не! — Дочух как гласът ми потрепери. — Милорд, страхувам се.
— Тогава никога не казвай и думица за това никому. Нито дори на баща си. Колкото до тази Джейн в огледалото…
Чаках.
— Просто забрави всичко, което си видяла, забрави, че изобщо съм искал от теб да погледнеш в огледалото. Забрави огледалото, забрави стаята.
Погледнах го сериозно:
— Няма да ми се налага да го правя отново?
— Никога няма да ти се налага да го правиш отново, освен ако не се съгласиш. Но сега трябва да го забравиш — той ми отправи нежната си прелъстителна усмивка. — Защото аз те моля за това — прошепна той. — Защото аз те моля за това като твой приятел. Поставил съм живота си в ръцете ти.
Бях объркана.
— Добре — казах.
Дворът се премести в двореца Гринич през февруари. Бе разгласено, че кралят е по-добре. Но той никога не пращаше да повикат мен, нито Уил Сомърс, не искаше музика, нито компания, нито пък идваше в голямата зала да се храни. Лекарите, които първоначално бяха непрекъснато на разположение, с развети мантии, чакаха във всяко ъгълче на двора, разговаряха помежду си и даваха предпазливи отговори на всички въпроси, сякаш започнаха да изчезват незабелязано, докато дните се влачеха бавно и не идваха вести за възстановяването му, и дори бодрите им предсказания, че пиявиците прочиствали кръвта на младия човек, а внимателно прилаганите дози отрова убивали болестта му, не звучаха твърде правдоподобно. Бащата на лорд Робърт, херцогът на Нортъмбърланд, беше почти като истински крал на мястото на Едуард. Седеше отдясно на празния трон по време на вечеря, заемаше стола начело на масата на съвета всяка седмица, но казваше на всички, че кралят е добре, че състоянието му непрекъснато се подобрява, че очаква с нетърпение по-хубавото време и подготвя пътуване това лято.
Не казвах нищо. Плащаха ми като на шут да изричам изненадващи и неуместни неща, но не ми хрумваше нищо по-неуместно и изненадващо от истината — че младият крал бе наполовина пленник на своя регент, че умираше, лишен от приятели и грижи, и че всички в този двор, всеки виден човек в тази страна, мислеше за короната, а не за момчето; и че беше проява на огромна жестокост спрямо едно момче, само малко по-голямо от мен и без майка или баща, които да се грижат за него, да бъде оставено да умре само. Оглеждах мъжете, които се уверяваха взаимно, че петнайсетгодишният младеж, който се раздираше от кашлица, скрит нейде в двореца, ще бъде в състояние да си вземе жена това лято, и си мислех, че наистина щях да съм глупачка, ако не виждах, че те са сбирщина от лъжци и измамници.
Докато младият крал повръщаше черна жлъчка в покоите си, мъжете отвън тихомълком си разпределяха пенсиите, възнагражденията от службите, рентите от манастирите, които бяха затворили за богомолците, а след това — ограбили от алчност, и никой не казваше и дума срещу това. Наистина щях да съм глупачка да казвам истината в този двор от лъжци: щях да изглеждам толкова нелепо, колкото и един ангел на Флийт Стрийт. Държах главата си наведена, седях близо до Уил Сомърс на вечеря, и си мълчах.
Имах ново задължение за вършене. Възпитателят на лорд Робърт, мистър Дий, ме потърси и ме попита дали ще се съглася да чета заедно с него. Очите му били уморени, каза той, а баща ми му бил изпратил някои ръкописи, които млади очи можели да разчитат по-лесно.