Тя се беше свила на леглото като малко момиченце, косата й бе разпиляна в облак около лицето. Не обърна глава при звука от отварянето на вратата: беше дълбоко потънала в скръбта си.
— Ваше величество? — каза Джейн Дормър: гласът й потрепери.
Кралицата не помръдна, но чухме как тихите откъслечни ридания продължават, равномерни като биене на сърце, сякаш плачът, подобно на пулса, се беше превърнал в признак на живот.
— Аз съм — каза Джейн. — И шутът Хана. Върнахме се от посещението при принцеса Елизабет.
Кралицата въздъхна много дълбоко и уморено обърна глава към нас.
— Тя положи клетвата — каза Джейн. — Закле се, че ще задържи страната в лоното на истинската вяра.
Пристъпих до леглото и взех ръката на кралица Мери. Беше малка и лека като на дете, от нея не беше останало нищо. Тъгата я бе изхабила и превърнала на прах, който можеше да бъде отвян от вятъра. Спомних си как беше влязла в Лондон в опърпаните си червени дрехи, с грейнало от надежда лице, и за куража й, когато се обърна срещу великите лордове на кралството и ги победи в собствената им игра. Спомних си каква радост изпитваше заради съпруга си, и как копнееше за дете, което да обича, син за Англия. Спомних си за неотклонната й преданост към паметта на майка й и нейната любов към Бог.
Малката й ръка изпърха в моята като умираща птица.
— Видях как Елизабет се закле — подхванах аз. Готвех се да й кажа най-щадящата лъжа, която можех да съчиня. Но вместо това не устоях и й казах истината — внимателно, сякаш Зрението изричаше истината чрез мен. — Мери, тя няма да я запази. Но ще направи нещо по-добро от това да я запази. Надявам се, че можете да разберете това сега. Тя ще стане по-добра като кралица, отколкото е като жена. Ще научи народа на тази страна, че всеки мъж и жена трябва да се съобразява със собствената си съвест, трябва сам да намери път към Бога. И ще доведе тази страна до мир и благоденствие. Вие направихте най-доброто, което можехте да направите за народа на тази страна, и имате добра наследница. Елизабет никога няма да бъде жената, която бяхте вие, но ще бъде добра кралица на Англия, знам това.
Тя повдигна леко глава, клепачите й изпърхаха и се отвориха. Погледна ме с прямия си честен поглед още веднъж, а после затвори очи и остана да лежи неподвижно.
Не останах да видя как слугите се втурват към Хатфийлд. Опаковах торбата си, хванах Дани за ръка и се качих на една лодка надолу по реката до Грейвзенд. Носех писмото на негова светлост, което трябваше да покажа на капитана на кораба, и той ми обеща койка веднага щом потеглят. Изчакахме ден-два, а после Дани и аз се качихме на малкия кораб и отплавахме за Кале.
Дани беше възхитен от кораба, от движещата се палуба под краката си, от плискането и разбиването на вълните, скърцането на платната и крясъка на чайките.
— Море! — възклицаваше той отново и отново. Хвана лицето ми в двете си ръчички и се вгледа в мен с огромните си тъмни очи, копнеещ да ми покаже огромното си възхищение. — Море. Мамо! Море!
— Какво каза? — възкликнах, удивена. Никога преди не беше изричал името ми, очаквах, че ще ме нарече „Хана“. Не бях помисляла — предполагам, че трябваше да ми хрумне — но никога не бях помисляла, че ще ме нарече „мамо“.
— Море — повтори той послушно, и се заизвива, за да го пусна на земята.
Кале беше различен сега, с пробива в градските стени, изпоцапани с черен катран от обсадата, камъните — потъмнели от дима на пожара. Лицето на капитана беше мрачно, когато влязохме в пристанището и видяхме английските кораби, опожарени там, където бяха завързани на котва — до пристанищната стена, подобно на безброй еретици на кладата. Той пусна котва с военна прецизност и спусна подвижния мост с предизвикателна твърдост. Взех Дани на ръце, слязох по подвижния мост и влязох в града.
Струваше ми се, че сънувам, докато вървях към руините на стария си дом. Виждах улици и къщи, които познавах; но от някои от тях липсваха стените или покривите, а къщите със сламени покриви бяха платили ужасна дан: бяха почти разрушени.
Не исках да слизам до улицата, където някога живеехме аз и съпругът ми, страхувах се от онова, което можех да намеря. Ако къщата ни още стоеше, а майка му и сестрите му бяха още там, не знаех как да се помиря с тях. Ако срещнех майка му и тя още ми се гневеше и поискаше да ми отнеме Дани, не знаех какво щях да кажа или направя. Но ако тя беше мъртва, а къщата на Даниел — разрушена, щеше да бъде още по-лошо.
Вместо това се качих заедно с капитана и въоръжения страж до крепостта под бялото знаме на примирието. Очакваха ни: командирът се показа доста любезен и заговори с капитана на бърз френски. Капитанът спря, разбирайки може би една дума от три, а после се наведе напред и каза много високо и бавно: