Поклатих глава:
— Само семейство Дъдли — казах. — И никой от тях не би ме познал, когато не съм облечена в ливрея. Аз съм много низш слуга в двора, татко.
Той отряза филия хляб за себе си и една за мен. Хлябът беше стар. В една чиния бе сложил малко парче сирене. В другия край на стаята имаше парче месо, което щяхме да изядем по-късно, в разрез с английския обичай, според който цялата вечеря — месо, хляб, сладкиши — се поставяше едновременно на масата. Помислих си, че колкото и да се преструвахме, всеки, който случайно би влязъл в тази стая сега, щеше да види, че се опитваме да се храним по правилния начин: като отделяме млечните продукти от месото. Всеки, който погледнеше подобната на пергамент кожа на баща ми и тъмните ми очи, щеше да разбере, че сме евреи. Можеше и да настояваме, че сме покръстени, можеше да ходим на църква толкова старателно, колкото според гръмките хвалебствия правеше и самата лейди Елизабет, но всеки щеше да разбере, че сме евреи, и ако им трябваше оправдание да ни ограбят или разобличат, то щеше само да се пъхне в ръцете им.
— Не познаваш ли сестрите Грей?
— Почти не — казах. — Те са братовчедки на краля. Казват, че лейди Джейн не искала да се омъжва, живеела само за да изучава книгите си. Но майка й и баща й я били, докато се съгласила.
Баща ми кимна: насилственото принуждаване на една дъщеря към брак не беше нищо ново.
— И какво още? — попита той. — Какво ще кажеш за бащата на лорд Робърт, херцога на Нортъмбърланд?
— Съществува голяма неприязън към него — сниших гласа си до шепот. — Но той самият е като истински крал. Влиза и излиза от спалнята на краля и казва, че това или онова е желание на краля. Какво може да направи някой срещу него?
— Миналата седмица отведоха съседа ни, рисувача на портрети — отбеляза баща ми. — Мистър Тълър. Казаха, че бил католик и еретик. Отведоха го за разпит и не се е върнал. Преди няколко години беше направил копие на картина с образа на Богородица, някой претърсил една къща и го намерил скрито, с неговото име, написано в долния край — баща ми поклати глава. — Това е безсмислено от гледна точка на закона — каза той обезкуражено. — Каквото и да е убеждението им, няма смисъл. Когато е нарисувал картината, това е било позволено. Сега е ерес. Когато е нарисувал картината, тя е била произведение на изкуството. Сега е престъпление. Картината не се е променила, това, което се е променило, е законът и те прилагат този закон към годините, когато не е съществувал, годините, преди да е написан. Тези хора са варвари. Лишени са от всякакъв разум.
И двамата хвърлихме поглед към вратата. Улицата беше тиха, вратата — заключена.
— Мислиш ли, че трябва да заминем? — попитах тихо. За първи път осъзнах, че сега искам да остана.
Той замислено дъвчеше хляба.
— Не още — каза предпазливо. — Освен това, кое е безопасното място, където можем да отидем? По-скоро бих предпочел да бъда в протестантска Англия, отколкото в католическа Франция. Сега сме добри християни от реформираната църква. Ходиш на църква, нали?
— По два, понякога по три пъти на ден — уверих го. — В този двор изискванията на вярата се съблюдават много строго.
— Аз гледам да ме забелязват, че ходя. И давам милостиня, и плащам задълженията си към енорията. Не можем да направим нищо повече. И двамата сме кръстени. Какво може да каже някой срещу нас?
Не казах нищо. И двамата знаехме, че всеки можеше да каже всичко срещу нас. В страните, които бяха превърнали църковния ритуал в нещо, заради което можеше да отидеш на кладата, никой не можеше да е сигурен, че няма да прегреши чрез начина, по който се моли, дори чрез това в коя посока се обръща, когато се моли.
— Ако кралят заболее и умре — прошепна баща ми, — тогава на престола ще седне лейди Мери, а тя е римокатоличка. Дали ще накара цялата страна отново да приеме римокатолическата вяра?
— Кой знае какво ще се случи? — попитах, мислейки си как бях назовала следващата наследница като „Джейн“ и как Робърт Дъдли изобщо не се изненада. — Не бих заложила и грош в полза на възкачването на лейди Мери на трона. В тази игра има по-големи играчи от теб и мен, татко. И не знам какво планират те.
— Ако лейди Мери наследи престола и страната отново стане римокатолическа, тогава има някои книги, от които ще трябва да се отърва — каза разтревожено баща ми. — А ние сме познати като благочестиви книгопродавци лютерани.
Вдигнах ръка и потрих бузата си, сякаш бръснах сажди оттам. Той веднага докосна ръката ми:
— Не прави това, querida. Не се тревожи. Всички в страната ще трябва да се променят, не само ние. Всички ще бъдат в еднакво положение.