Нашият дуел беше предшестван от танци и поетична драма и последван от жонгльори. Ние се представихме добре. Гостите се смееха гръмогласно на премятанията на Уил и моето победоносно умение, и на контраста между външния ни вид: Уил — толкова висок и дългурест, размахващ бясно меча си насам-натам, и аз, ловка и решителна, докато танцувах около него, мушках с малкия си меч, и парирах ударите.
Първата невеста беше бяла като пришитите към златистата й рокля перли. Женихът й седеше по-близо до майка си, отколкото до младоженката. Булката и женихът не си размениха дори една дума. Сестрата на Джейн беше омъжена за годеника си по време на същата церемония и двамата вдигнаха наздравици един за друг и пиха страстно от една и съща „чаша на любовта“. Но когато се надигна викът за тост в чест на Джейн и Гилфорд, видях, че лейди Джейн положи голямо усилие, за да вдигне златния бокал към новия си съпруг. Очите й бяха зачервени и възпалени, а под очите й имаше тъмни сенки от изтощение. По двете страни на врата й имаше белези, които приличаха на отпечатъци от палци. Изглеждаше така, сякаш някой я беше разтърсвал за врата, докато се съгласи да изрече брачните клетви. Тя едва докосна с устни сватбения ейл. Не я видях да преглъща.
— Какво мислиш, шуте Хана? — провикна се към мен през залата херцогът на Нортъмбърланд. — Тя ще бъде ли щастлива невеста?
Съседите ми се обърнаха към мен и аз усетих познатото замайване, което беше знак, че ме спохожда Зрението. Опитах се да го пропъдя: дворът не беше най-подходящото място на света, където да изрека истината. Но не можах да възпра думите.
— Никога няма да е по-щастлива, отколкото днес — казах.
Лорд Робърт бързо ми хвърли предупредителен поглед, но не можех да си взема думите назад. Бях изрекла каквото чувствах, не с умението на придворна. Усещах, че късметът на Джейн, който и без това почти я бе изоставил сега, когато се омъжваше със синина на шията, занапред щеше да се стопи напълно. Но херцогът прие това като комплимент към сина си, усмихна ми се, и вдигна високата си чаша. Гилфорд, който не беше много повече от пълен глупак, се обърна с грейнала усмивка към майка си, докато лорд Робърт поклати глава и притвори очи, сякаш му се искаше да е някъде другаде.
Имаше танци, но макар че една невяста трябваше да танцува на собствената си сватба, лейди Джейн седеше в стола си, упорита като бяло муле. Лорд Робърт я поведе нежно към танцуващите. Видях го да й шепне, и тя успя да се усмихне немощно и сложи ръката си в неговата. Запитах се какво ли й казваше, за да я ободри. В миговете, когато танцьорите спираха и чакаха реда си в кръга, устата му беше толкова близко до ухото й, та си мислех, че сигурно усеща топлината на дъха му върху голия си врат. Наблюдавах без завист. Не копнеех да съм на нейно място, дългите му пръсти да държат ръката ми, или тъмните му очи да се впиват в лицето ми. Взирах се в тях, както бих гледала два красиви портрета: лицето му беше обърнато към нея, заострено в профил като клюн на ястреб, бледността й се стопляше под нежността му.
Дворът танцува до късно, сякаш подобни сватби бяха повод за голяма радост, а после трите двойки бяха отведени в спалните си и сложени да си легнат, с много пръскане на розова вода и разхвърляне на листенца от рози. Но всичко това бе просто представление, не по-истинско от дуела с дървени мечове между мен и Уил. Засега никой от браковете нямаше да бъде консумиран. На другия ден лейди Джейн се прибра с родителите си в двореца Съфолк, Гилфорд Дъдли се прибра у дома с майка си, като се оплакваше от стомашни болки и подуване, а лорд Робърт и херцогът станаха рано, за да се върнат при краля в Гринич.
— Защо брат ви не създава дом със съпругата си? — попитах лорд Робърт. Срещнах го на портата към двора с конюшните, и той зачака до мен, докато изведат едрия му кон.
— Е, в това няма нищо необичайно. Аз не живея с моята — отбеляза той.
Видях покривите на Дърам Хаус да се накланят на фона на небето, когато залитнах назад и се хванах за стената, докато светът отново стана стабилен.
— Имате съпруга?
— Охо, нима не знаеше това, моя малка пророчице? Мислех, че знаеш всичко!
— Не знаех… — започнах аз.
— О, да, женен съм още откакто бях момче. И благодаря на Бога за това.
— Защото я харесвате толкова много? — заекнах, усетила странна болка и нещо като гадене под ребрата си.
— Защото ако не бях вече женен, аз щях да бъда онзи, който щеше да се ожени за Джейн Грей, и да танцувам по повеля на баща си.
— Съпругата ви никога ли не идва в двора?
— Почти никога. Предпочита да живее само в провинцията, Лондон не й се нрави, не можем да постигнем съгласие… и е по-лесно за ме… — той млъкна насред изречението и хвърли поглед към баща си, който възсядаше едър черен ловен кон и даваше на конярите си нареждания за останалите коне. Веднага разбрах, че за лорд Робърт е по-лесно да ходи ту тук, ту там по работи на баща си, ако не е придружаван от съпруга, чието лице би могло да ги издаде.