— Как се казва?
— Ейми — каза той небрежно. — Защо?
Нямах отговор. Сковано поклатих глава. Изпитвах много неприятно чувство в корема. За миг си помислих, че съм прихванала стомашното подуване на Гилфорд Дъдли. Изгаряше ме отвътре като жлъчка.
— Имате ли деца?
Ако беше казал, че има деца, ако беше казал, че има момиче, любима дъщеря, мисля, че щях да се превия на две и да повърна на калдъръма в краката му.
Но той поклати глава:
— Не — каза кратко. — Някой ден трябва да ми кажеш кога ще се сдобия със син и наследник. Можеш ли да направиш това?
Вдигнах поглед и се опитах да се усмихна въпреки паренето в гърлото си:
— Не мисля, че мога.
— Страхуваш ли се от огледалото?
Поклатих глава:
— Не се страхувам, ако и вие сте там.
Той ми се усмихна:
— Притежаваш цялата хитрост на жена, съчетано с уменията на един блажен безумец. Наблюдаваш ме внимателно, нали, госпожице-момче?
Поклатих глава:
— Не, сър.
— Не ти хареса мисълта, че съм женен.
— Само се изненадах.
Лорд Робърт постави облечената си в ръкавица ръка под брадичката ми и вдигна лицето ми към себе си, така че бях принудена да срещна тъмния му поглед.
— Не се дръж като жена, като лъжовна жена. Кажи ми истината. Измъчват ли те желанията на едно момиче, малка моя госпожице-момче?
Бях твърде млада, за да го скрия. Почувствах как сълзите избиват в очите ми и застанах неподвижно, оставяйки го да ме държи.
Той видя сълзите и разбра какво означават.
— Желание? И то към мен?
Продължавах да мълча, гледайки го като онемяла със замъглен поглед.
— Обещах на баща ти, че няма да допусна да те сполети никакво зло — каза той внимателно.
— То вече ме споходи — казах, изричайки неизбежната истина.
Той поклати глава, в тъмните му очи имаше топлота:
— О, това е нищо. Това е едва зародила се любов, просто увлечение. Грешката, която аз допуснах в младостта си, беше да се оженя именно по такава неубедителна причина. Но ти, ти ще преживееш това, а по-нататък ще се омъжиш за годеника си и ще имаш пълна къща тъмнооки деца.
Поклатих глава, но гърлото ми беше твърде свито, за да говоря.
— Не любовта е онова, което има значение, госпожице-момче, а какво избираш да правиш с нея. Ти какво ще избереш да правиш със своята?
— Мога да ви служа.
Той взе едната от студените ми ръце и я вдигна към устните си. Замаяна, почувствах как устните му докосват връхчетата на пръстите ми — докосване, по-интимно от всяка целувка по устните. Собствената ми уста омекна, устните ми се издадоха напред от копнеж, сякаш исках да ме целуне още там, във вътрешния двор, пред всички тях.
— Да — каза той нежно, без да вдига глава: шепнеше, допирайки с устни пръстите ми. — Можеш да ми служиш. Любящият слуга е голям дар за всеки. Ще бъдеш ли моя, госпожице-момче? От сърце и душа? И ще правиш ли всичко, което поискам от теб?
Мустаците му докоснаха леко ръката ми, меки като перата на гърдите на неговия ястреб.
— Да — казах, почти без да осъзнавам колко огромно е обещанието, което давам.
— Каквото и да поискам от теб?
— Да.
Изведнъж той се изправи, внезапно изпълнен с решителност.
— Добре. Тогава имам за теб нов пост, нова работа.
— Не в двора? — попитах.
— Не.
— Вие ме измолихте за краля — напомних му. — Аз съм негов шут.
За миг устата му се изкриви в гримаса на съжаление.
— Клетото момче няма да усети липсата ти — каза той. — Ще ти обясня всичко. Ела в Гринич утре, с останалите, и тогава ще ти кажа.
Той се засмя тихо, сякаш бъдещето беше приключение, което той искаше да започне веднага.
— Ела в Гринич утре — подхвърли през рамо, докато крачеше към коня си. Конярят му сви ръцете си в шепи, за да стъпи в тях господарят му, и лорд Робърт скочи на високото седло на ловния си кон. Загледах го как обърна коня си и напусна с тропот конюшнята, излезе на Странд и препусна под студеното английско утринно слънце. Баща му го следваше отзад по-бавно, и аз видях, че макар когато те минаха, всички мъже да свалиха шапки и сведоха глави, за да отдадат на херцога почитта, която му се полагаше, лицата им бяха смръщени.
Влязох с тропот във вътрешния двор на двореца в Гринич, възседнала по мъжки един от впрегатните коне, които теглеха каруцата с провизиите. Беше прекрасен пролетен ден, полята, простиращи се надолу към реката, бяха като море от златисти и сребристи нарциси, и ми напомниха за желанието на мистър Дий да превръща обикновен метал в злато. Когато спрях за миг, усещайки по-топлия ветрец върху лицето си, един от слугите на Дъдли подвикна към мен: