— Бих предпочел да те отведа сега.
Баща ми ме пусна и аз пристъпих към Даниел. Зад гърба му, полюшваща се на кея, ги чакаше тяхната лодка. По движението на водата разбрах, че приливът е готов да се обърне в отлив: можехме да потеглим нагоре по течението почти веднага. Беше изчислил много внимателно този момент.
— Съгласих се да отида да служа на лейди Мери — казах му тихо.
— Тя е папистка в протестантска страна — каза той. — Не би могла да избереш друго място, където вярата и ритуалите, които спазваш, да бъдат по-зорко следени. Аз съм онзи, който е кръстен на пророк Даниил, не ти. Защо ти е да влизаш в самата бърлога на лъвовете? И какво ще вършиш за лейди Мери?
Той пристъпи по-близо до мен, за да можем да шепнем.
— Ще бъда нейна компаньонка, ще бъда неин шут. — Помълчах, после реших да му кажа истината. — Трябва да шпионирам за лорд Робърт и баща му.
Главата му беше толкова близо до моята, че усещах топлата му буза, опряна в челото ми, когато той се наведе по-плътно, за да шепне в ухото ми.
— Да шпионираш лейди Мери?
— Да.
— И ти се съгласи?
Поколебах се.
— Те знаят, че татко и аз сме евреи — казах.
Той замълча за миг. Усещах яките му гърди, опрени в рамото ми. Ръката му обгърна талията ми, за да ме притисне по-плътно към него, и аз почувствах топлината на прегръдката му. Когато ме прегърна, ме обзе почти непознато чувство на сигурност, и за миг останах неподвижна.
— Смятат ли да предприемат нещо срещу нас?
— Не.
— Но ти си заложница.
— В известен смисъл. По-скоро изглежда така, сякаш лорд Робърт знае моята тайна и ми поверява своята в замяна. Чувствам се обвързана с него.
Даниел кимна: протегнах врат, за да се вгледам в смръщеното му лице. За миг си помислих, че е ядосан, после осъзнах, че мисли усърдно.
— Той знае ли името ми? — запита. — Имената на майка ми, на сестрите ми? Всички ли сме изложени на опасност?
— Знае, че съм сгодена, но не знае името ти. И не знае нищо за семейството ти — казах, в бърз прилив на гордост. — Не съм ти навлякла опасност.
— Не, пазиш я изцяло за себе си — каза той с тъжна усмивка. — А ако те подложат на разпит, няма да успееш да пазиш задълго тайна.
— Няма да те предам — казах бързо.
Изражението му беше тревожно.
— Никой не може да запази мълчание, когато го разпънат на дибата, Хана. Премазани под купчина камъни, повечето хора, биха признали истината — той се загледа над главата ми надолу към реката. — Хана, би трябвало да ти забраня да отидеш.
Почувства как на мига понечих да изразя несъгласие.
— Не се карай с мен по нищожна причина, заради неумело изречени думи — каза той бързо. — Нямах предвид да ти забраня като господар. Исках да кажа, че би трябвало да те помоля да не отиваш — така по-добре ли е? Този път води право към опасността.
— В опасност съм, каквото и да правя — казах. — А така лорд Робърт ще ме закриля.
— Но само докато правиш каквото ти нареди.
Кимнах. Не можех да му кажа, че доброволно бях нагазила в тази опасност, и че бих поела и по-големи рискове от обич към лорд Робърт.
Той внимателно ме пусна.
— Съжалявам, че си тук, и то беззащитна — каза той. — Ако беше пратила да ме повикат, щях да дойда по-рано. Това е бреме, което не би трябвало да ти се налага да понасяш сама.
Помислих си за ужаса на детството ми, за безумното ми чиракуване, за страха, който ни преследваше по време на бягството ни през цяла Европа.
— Това е моето бреме.
— Но сега имаш роднини, имаш мен — каза той с гордостта на мъж, поел твърде млад ролята на глава на семейството. — Аз ще нося твоето бреме вместо теб.
— Аз нося своето собствено — казах упорито.
— О, да, ти си господарка на себе си. Но ако благоволиш да пратиш да ме повикат, ако си в опасност, ще дойда и може би ще ми позволиш да ти помогна да избягаш.
Изкикотих се, като чух думите му.
— Обещавам да го сторя — подадох му ръка в жест, който прилягаше на момчешките ми дрехи. Но той взе ръката ми, отново ме притегни към себе си и наведе глава. Целуна ме много нежно, право по устните, и аз почувствах топлината на устата му върху моята.
После ме пусна и пристъпи обратно към лодката. Открих, че съм леко замаяна, сякаш бях изпила наведнъж чаша силно вино.
— О, Даниел! — промълвих, но той се качваше в лодката и не ме чу. Обърнах се към баща ми и го видях как прикрива усмивката си.
— Бог да те благослови, дъще, и да те върне невредима у дома, при нас — каза баща ми тихо. Коленичих на дървения кей, за да получа благословията му, и почувствах как ръката му се отпуска върху главата ми в познатата, обичана ласка. Той улови ръцете ми и ме повдигна. — Даниел наистина е привлекателен млад мъж, нали? — запита той и в тона му се долавяше лек смях. После се загърна в наметалото си и слезе по стълбите до рибарската лодка.