Най-напред забелязах нещата, които ми липсваха. Тук нямаше виещи се редове от лози, нямаше приведени и натежали от плод маслинови дървета. Нямаше градини от портокалови дръвчета, нито жълти и зелени лимони. Хълмовете бяха заоблени и зелени, не високи, горещи и скалисти, а над тях небето беше изпъстрено с облаци, нямаше я горещата еднообразна синева на родината ми, и над нас имаше извисяващи се чучулиги, а не кръжащи орли.
Яздех, обзета от почуда, че земята може да бъде толкова тучна и толкова зелена: но дори сред това плодородно изобилие имаше глад. Разпознах го по лицата на някои от селяните, и по пресните могилки в гробищата. Коларят беше прав — равновесието, царяло в Англия по време на мира, продължил едно кратко поколение, беше нарушено при управлението на последния крал, а новият продължаваше делото му, хвърлило страната в смут и безпорядък. Големите молитвени домове бяха затворили врати и бяха изхвърлили на пътищата мъжете и жените, които служеха и се трудеха в тях. Огромните библиотеки бяха разпилени и похабени — бях виждала достатъчно разкъсани ръкописи в магазина на баща ми, за да знам, че цели столетия познание бяха захвърлени поради страха от обвинение в ерес. Великолепната златна утвар на богатите църкви бяха отнесени от отделни хора и претопени, красивите статуи и произведения на изкуството, някои — със стъпала и длани, протрити и изгладени от милионите целувки на вярващите, бяха съборени и разбити. През една заможна, мирна земя бе преминало опустошението, и щяха да са нужни години, преди църквата да може отново да стане сигурно убежище за предания на вярата си поклонник или изнурения пътник. Ако изобщо можеше някога отново да бъде превърната в сигурно място.
Беше такова приключение да пътувам така свободно в непозната страна, че съжалих, когато коларят ми подсвирна и се провикна: „Ето го и Хънсдън“. Осъзнах, че тези безгрижни дни бяха приключили, че трябваше да се заема с работа, и че сега имах две задачи: една като „свещен глупак“ в едно домакинство, в което религията се поставяше на първо място, а другата — като шпионин в домакинство, където измяната и доносничеството бяха най-важните занятия.
Преглътнах с гърло, пресъхнало от прахта по пътя, а също и от страх, дръпнах коня си успоредно с каруцата и ние влязохме през портала покрай къщичката на вратаря заедно, сякаш исках да се подслоня зад четирите големи въртящи се колела, и да се скрия от бдителния поглед на празните прозорци, които се взираха към нас през алеята и сякаш очакваха пристигането ни.
Лейди Мери беше в покоите си и бродираше „черно ръкоделие“ — прочутата испанска бродерия с черен конец върху бял лен — докато една от дамите й, застанала пред висока стойка за книги, й четеше на глас. Първото, което чух, когато стигнах до нея, беше испанска дума, погрешно произнесена, и тя се засмя весело, когато ме видя да трепвам.
— Ах, най-после! Момиче, което може да говори испански! — възкликна тя и ми поднесе ръката си за целувка. — Само ако можеше и да четеш на испански!
Замислих се за миг.
— Мога да чета — казах, като прецених, че е логично дъщерята на един книгопродавец да може да чете на родния си език.
— О, можеш ли? А на латински?
— Не и на латински — казах, научила се от срещата си с Джон Дий колко е опасно да се гордея с образованието си. — Само на испански, а сега се уча да чета и на английски.
Лейди Мери се обърна към придворната си дама:
— Сигурно си доволна да чуеш това, Сюзън! Сега няма да е нужно да ми четеш следобед.
Сюзън не изглеждаше никак доволна от мисълта, че ще бъде изместена от някакъв шут в ливрея, но седна на едно ниско столче като останалите жени и се залови с някакво ръкоделие.
— Ще ми разкажеш всички новини от двора — подкани ме лейди Мери. — Може би трябва да поговорим насаме.
Едно кимване към придворните дами бе достатъчно те да се преместят при еркерния прозорец. Насядаха в кръг в по-ярката светлина, като разговаряха тихо, сякаш за да ни създадат илюзията за усамотение. Представих си как всички до една напрягаха слух, за да чуят какво ще кажа.