— Брат ми, кралят? — попита тя, като ме подкани с жест да седна на една възглавничка в краката й. — Носиш ли съобщения от него?
— Не, лейди Мери — казах аз и видях разочарованието й.
— Надявах се, че сигурно ще мисли с по-добри чувства за мен сега, когато е толкова болен — каза тя. — Когато беше малко момче, аз се грижех за него по време на половин дузина болести. Надявах се, че той ще си спомни това и ще помисли, че ние…
Чаках я да каже още нещо, но после тя събра ръце, опирайки връхчетата на пръстите си едно в друго, сякаш с този жест искаше да се откъсне от спомените.
— Няма значение — каза тя. — Някакви други съобщения?
— Херцогът ви изпраща дивеч и малко листа от ранна салата — казах. — Пристигнаха с каруцата с мебелите, и ги отнесоха в готварниците ви. Освен това ме помоли да ви предам това писмо.
Тя взе писмото, разчупи печата и изглади листа. Видях усмивката й, а после чух топлия й смях.
— Носиш ми много добри новини, шуте Хана — каза тя. — Това е изплащане по силата на завещанието на покойния ми баща. Дължаха ми това през цялото това дълго време, от смъртта му насам. Мислех си, че никога няма да го видя, но ето го — нареждане за изплащане на парична сума, която ще получа от един лондонски златар. Мога да платя сметките си и отново да погледна в лицата собствениците на магазини в Уеър.
— Радвам се за това — казах неловко, като не знаех какво друго да кажа.
— Да — каза тя. — Човек би си помислил, че единствената законна дъщеря на крал Хенри досега вече би трябвало да е взела богатството си в ръце, но те отлагаха и отказваха, докато сметнах, че искат да умра от глад тук. Но сега започвам да се ползвам с благоволение.
Тя замислено замълча.
— Остава въпросът защо внезапно започват да се отнасят така добре с мен — тя ме погледна неуверено. — Дали и лейди Елизабет също е получила наследството си? Ще посетиш ли и нея с такова писмо?
Поклатих глава:
— Милейди, как мога да знам? Аз съм само пратеник.
— Не се ли говори за това? Тя не е ли в двора на посещение при брат ми сега?
— Не беше там, когато тръгнах — казах предпазливо.
Тя кимна:
— А той? Брат ми? По-добре ли е?
Помислих си за тихото изчезване на лекарите, които на пристигане сипеха толкова обещания, а после си тръгваха, след като само го бяха измъчили с някое ново лечение. Сутринта, когато бях тръгнала от Гринич, херцогът беше довел една старица да се грижи за краля: стара акушерка, опитна единствено в израждането на деца и обличането на покойници. Явно не се очакваше положението му да се подобри.
— Не мисля, милейди — казах. — Надяваха се, че лятото ще успокои болката в гърдите му, но изглежда, че той е по-зле от всякога.
Тя се наведе към мен:
— Кажи ми, дете, кажи ми истината. Умира ли малкият ми брат?
Поколебах се, несигурна дали ще бъде държавна измяна да говоря за предстоящата смърт на краля.
Тя взе ръката ми и аз я погледнах в откритото, решително лице. Очите й, тъмни и честни, срещнаха моите. Изглеждаше като жена, на която можеш да се довериш, господарка, която можеш да обичаш.
— Можеш да ми кажеш, умея да пазя тайна — каза тя. — Пазила съм безброй тайни.
— След като питате за това, ще ви кажа: сигурна съм, че той умира — признах тихо. — Но херцогът го отрича.
Тя кимна:
— А тази сватба?
Поколебах се:
— Каква сватба?
Тя изпъшка раздразнено.
— На лейди Джейн Грей със сина на херцога, разбира се. Какво казват за нея в двора?
— Че тя е проявявала неохота, а и той не е бил много по-доволен.
— А защо херцогът е настоял? — попита тя.
— Може би на Гилфорд му е било време да се ожени? — осмелих се да предположа.
Тя отправи към мен поглед, блестящ като острие на нож.
— Значи не казват нищо повече от това?
Свих рамене:
— Не и пред мен, милейди.
— А ти? — запита тя, очевидно изгубила интерес към лейди Джейн. — Ти ли поиска да приемеш това изгнание от кралския двор в Гринич? И далече от баща ти? — Ироничната й усмивка ми показваше, че не го смята за вероятно.
— Лорд Робърт ми нареди да дойда — признах. — И баща му, херцогът.
— Казаха ли ти защо?
Искаше ми се да прехапя устни, за да задържа тайната.
— Не, милейди. Знам само, че трябва да ви правя компания.
Тя ми отправи поглед, какъвто никога преди не бях виждала от жена. Жените в Испания обикновено извръщат поглед встрани, една скромна жена винаги извръща поглед. Жените в Англия държаха погледа си забит в земята, пред краката си. Една от многото причини, заради които се радвах на дрехите си на паж, беше, че маскирайки се като момче, можех да си държа главата изправена и да се оглеждам наоколо. Но лейди Мери имаше дръзкото изражение на баща си, познато от портрета му: застанал наперено, с ръце на хълбоците, с изражението на човек, възпитан да мисли, че може да владее света. Тя имаше неговия поглед — прямо изражение, подобаващо за мъж — оглеждаше лицето ми, четеше в очите ми и ми показваше собственото си открито лице и собствените си ясни очи.