— От какво се страхуваш? — попита тя рязко.
За миг се стреснах дотолкова, че можеше и да й кажа. Страхувах се от арест, от Инквизицията, страхувах се от подозрения, страхувах се от стаята за изтезания и смъртта на еретичка, с натрупани около босите ми крака подпалки и без път за бягство. Страхувах се да не предам други на смърт, страхувах се дори от самия полъх на заговор. Потрих буза с опакото на дланта си.
— Просто съм малко смутена — казах тихо. — Тази страна и дворцовият живот са нови за мен.
Тя остави мълчанието да се проточи, а после ме погледна по-мило:
— Бедното дете, много си млада, за да се носиш така без посока, съвсем сама в тези дълбоки води.
— Аз съм васал на лорд Робърт — казах. — Не съм сама.
Тя се усмихна:
— Навярно ще бъдеш много добра компания — каза накрая. — Имаше дни и месеци и дори години, когато много се нуждаех от едно весело лице и жизнерадостен глас.
— Аз не съм остроумен шут — казах предпазливо. — Не се предполага да съм особено весела.
Лейди Мери се разсмя на глас при тези думи.
— А от мен не се очаква да съм особено предразположена към смях — каза тя. — Може би ще си подхождаме. А сега трябва да се запознаеш със свитата ми.
Тя повика дамите си да се приближат и ми ги представи по име. Една-две от тях бяха дъщери на отявлени еретици, които се придържаха към старата вяра и служеха на принцеса римокатоличка от гордост, други две имаха унилите лица на по-млади дъщери с оскъдна зестра, чиято възможност да бъдат на служба при една принцеса в немилост беше съвсем малко по-добра от брака, в който щяха да бъдат принудени да встъпят, ако ги бяха оставили у дома. Това беше малък двор, лъхащ на отчаяние, на ръба на кралството, на ръба на ереста, на ръба на законността.
След вечеря лейди Мери отиде на литургия. Предполагаше се, че трябва да отиде сама — би било престъпление за всеки друг да присъства на службата, — но в действителност тя отиваше открито и коленичеше най-отпред в параклиса, а останалите от свитата й се промъкваха отзад.
Последвах дамите й до вратата на параклиса, а после започнах да се навъртам наоколо, обзета от трескава тревога. Не знаех как е редно да постъпя. Бях уверила краля и лорд Робърт, че с баща ми принадлежим към реформираната църква, но както кралят, така и лорд Робърт знаеха, че в домакинството на лейди Мери се служеше по обявения извън закона ритуал, като папистки остров в едно протестантско кралство. Усещах как ме избива пот от страх, докато и последните домашни прислужници се шмугваха покрай мен да кажат молитвите си, и не знаех какво е най-безопасно да направя. Ужасявах се, че може да бъда разобличена пред двора като католичка, и въпреки това, как можех да служа в това домакинство, оставайки непоколебима протестантка?
Накрая направих компромис, като седнах отвън, където можех да чувам мърморенето на свещеника и прошепнатите отговори, но никой не можеше наистина да ме обвини, че присъствам на службата. През цялото време, докато бях приседнала на ветровитата пейка в прозоречната ниша, се чувствах готова да скоча и да побягна. Ръката ми постоянно беше върху лицето, бършейки бузата ми, сякаш отново чувствах как саждите от кладите на Инквизицията полепват по кожата ми. Призляваше ми от мисълта, че не знам на кое място е най-безопасно да бъда.
След литургията бях повикана в стаята на лейди Мери да я слушам как чете от Библията на латински. Опитвах се да запазя лицето си безизразно, сякаш не разбирах думите, и когато тя ми я подаде да я сложа на поставката й, щом четенето свърши, трябваше да си напомня да не проверявам предните страници за името на печатаря. Помислих си, че не е такова добро издание като онези, които печаташе баща ми.
Тя си легна рано, като тръгна със свещта, чието пламъче потрепваше пред нея, надолу по дългия, потънал в сенки коридор, покрай тъмните, пропускащи вятъра прозорци на къщата, загледана към обвитата в мрак пуста земя отвъд ронещите се стени на замъка. Всички други също си легнаха: нямаше за какво да стоим будни, нищо нямаше да се случи. Не очаквахме посетители, дошли да видят обичаната принцеса, нямаше да има актьори, танцьори или пътуващи амбулантни търговци, привлечени от богатствата на кралския двор. Казах си, че разбирам защо принцесата не е весела. Ако херцогът бе имал за цел да държи лейди Мери на място, където тя рядко ще има посетители, където сърцето и духът й да бъдат сломени със сигурност, където да понася студенина и самота всеки ден, не би могъл да избере по-подходящо място, което да я направи нещастна.