Бледото й лице внезапно пребледня още повече и я видях как залитна.
— Боже мой, ами Елизабет? Той ще ни убие и двете — прошепна тя. — Ще му се наложи. В противен случай както протестантите, така и католиците могат да вдигнат бунтове срещу него. Той трябва да се отърве от мен, за да се отърве от храбрите мъже, които изповядват истинската вяра. Но трябва да се отърве и от Елизабет. Защо им е на протестантите да следват кралица Джейн и едно оръдие на чужди интереси като Гилфорд Дъдли, ако могат да имат Елизабет за кралица? Ако аз умра, тя е следващата наследница, наследница от протестантската вяра. Той сигурно планира да скалъпи някакво обвинение в държавна измяна срещу нас двете — не е достатъчно да бъде срещу едната от нас. Елизабет и аз ще сме мъртви, преди да са изтекли три месеца.
Тя се отдалечи на две крачки от мен, а после се обърна и се върна отново.
— Трябва да спася Елизабет — каза тя. — Каквото и друго да се случи, трябва да я предупредя да не отива в Лондон. Трябва да дойде тук. Те няма да ми отнемат трона. Не съм стигнала толкова далече и не съм понесла толкова много неща, та да ми отнемат страната, и да я хвърлят в грях. Няма да се проваля сега.
Тя се обърна към къщата.
— Хайде, Хана! — подхвърли през рамо. — Ела бързо!
Тя писа на Елизабет, за да я предупреди, писа да поиска съвет. Не видях нито едно от двете писма: но онази нощ взех ръкописа, който лорд Робърт ми беше дал, и като използвах писмото на баща ми за основа на кода, внимателно написах съобщението.
М. е много разтревожена, че името й е пропуснато по време на молитвите. Смята, че лейди Дж. ще бъде определена за наследница. Писа на Елиз, да я предупреди. И на исп. посланик за съвет.
После спрях. Беше тежка работа да превръщам всяка буква в друга, но исках да напиша нещо — ред, дума — с което да му напомня за себе си, да го подтикна да ме повика обратно в двора. Някакъв ред, нещо простичко, което той щеше да прочете и да се сети за мен — не като за негова шпионка, не като за шут, а като за мен, самата мен, едно момиче, което беше обещало да му служи, отдавайки му цялото си сърце и душа от любов.
„Липсвате ми“ — написах, а после задрасках написаното, без дори да си правя труда да го шифровам.
„Кога мога да се върна у дома?“, беше сполетяно от същата съдба.
„Уплашена съм“, беше най-искреното от всички признания.
Накрая не написах нищо: не можех да се сетя за нищо, което щеше да насочи вниманието на лорд Робърт към мен, докато момчето крал умираше, а собствената му млада, бледа снаха пристъпваше към трона на Англия и въздигаше фамилията Дъдли до пълно величие.
После нямаше какво друго да правим, освен да чакаме новината за смъртта на краля да дойде от Лондон. Лейди Мери изпращаше и получаваше свои лични тайни съобщения. Но приблизително на всеки три дни тя получаваше писмо от херцога, което й съобщаваше, че хубавото време върши работата си и кралят се поправя, че треската му е преминала, че болките в гърдите му не са толкова силни, че бил назначен нов лекар, който хранел големи надежди, че кралят ще оздравее до средата на лятото. Гледах как лейди Мери изчита тези оптимистични съобщения по веднъж, виждах как очите й се присвиват леко в неверие. После ги сгъваше, прибираше ги в едно чекмедже на писалището си, и не ги поглеждаше никога повече.
След това, в първия ден на юли, едно писмо я накара да поеме рязко дъх и да притисне ръка към сърцето си.
— Как е кралят, милейди? — попитах я. — Нали не е по-зле?
Бузите й поруменяха и пламнаха:
— Херцогът казва, че е по-добре, че се е оживил и че иска да ме види — тя се изправи и закрачи към прозореца. — Дай Боже наистина да е по-добре — прошепна тя тихо. — По-добре, и готов да възстановим старата привързаност помежду си, по-добре, и прозрял мислите на лъжливите си съветници. Може би Бог му е дал сили да оздравее и най-сетне да проумее истинското положение на нещата. Или поне да се оправи достатъчно, за да спре този заговор. О, Майко Божия, напъти ме какво да сторя!
— Ще вървим ли? — попитах. Вече бях станала при мисълта да се върна в Лондон, в двора, да видя лорд Робърт отново, да видя баща си, и Даниел, да се върна в относителната безопасност край хората, които щяха да ме защитят.
Видях как раменете й се изопнаха, докато вземаше решението.
— Ако пита за мен, аз, разбира се, трябва да отида. Кажи им да приготвят конете. Ще тръгнем утре.
Тя излезе от стаята с шумолене на плътните си поли, и я чух как вика на придворните си дами да опаковат дрехите си, и че всички заминаваме за Лондон. Чух я как тича нагоре по стълбите. Краката й потропваха по голите дървени стъпала, като че ли беше младо момиче, а после чух гласа й, лек и развълнуван, когато се провикна обратно надолу към Джейн Дормър да се погрижи специално да опакова най-хубавите й накити, защото ако кралят наистина бил добре, в двора щяло да има танци и пиршества.