На другия ден потеглихме, с флага на лейди Мери пред нас, заобиколени от нейните войници. Хората от провинцията се изсипваха от къщите си в малките селца, за да благославят името й, и вдигаха децата си да я видят: истинска принцеса, и при това — красива, усмихната принцеса.
Лейди Мери на кон беше съвсем различна жена от бледата полузатворница, която най-напред бях срещнала в Хънсдън. Сега, когато яздеше към Лондон, а английският народ я приветстваше по пътя, тя приличаше на истинска принцеса. Носеше наситено червена рокля и жакет, които придаваха блясък на тъмните й очи. Яздеше добре, с една ръка, облечена в износена червена ръкавица, върху юздата, с другата махаше на всички, които се провикваха към нея; с руменина, пламтяща по бузите й, с измъкнала се изпод шапката немирна къдрица от гъстата кестенява коса, с вдигната глава, със смела осанка: изтощението я беше напуснало изцяло. Седеше добре на седлото, горда като кралица, полюляваща се от стъпките на коня, докато се движехме по големия път за Лондон.
През голяма част от пътя яздех до нея — малкото доресто конче, което херцогът ми беше дал, вървеше с едри крачки, за да не изостава от по-едрия кон на лейди Мери. Тя ми нареждаше да пея песните от детството си в Испания, понякога разпознаваше думите или мелодията като нещо, което майка й беше пяла някога, и запяваше с мен, с леко потрепване в гласа при спомена за майката, която я беше обичала.
Яздехме усилено по пътя за Лондон, като прекосявахме с плясък бродовете на реките, намалели от лятната суша, препускайки в галоп там, където пътеките бяха достатъчно меки. Тя отчаяно копнееше да стигне до двора, за да разбере какво става. Спомних си огледалото на Джон Дий и как бях предположила датата на смъртта на краля — шести юли, но не смеех да кажа нищо. Бях изрекла името на следващата кралица на Англия, и то не беше кралица Мери. Датата шести юли беше догадка, за да угодя на милорд, а името Джейн ми беше дошло на ум от нищото — и двете можеше да не означават нищо. И докато лейди Мери яздеше към Лондон, надявайки се, че страховете й ще се окажат неоснователни, аз яздех до нея с надеждата, че моето Зрение е точно толкова измамно и глупаво, колкото предполагах.
От всички обзети от нервност членове на свитата, които яздеха с нея, аз бях най-разтревожена. Защото ако видението ми беше вярно, тя пътуваше не за да се помири с брат си, краля, а за да присъства на коронацията на лейди Джейн. Яздеше бързо към собствената си абдикация, а всички ние щяхме да споделим лошия й късмет.
Яздихме цялата сутрин, и точно след пладне влязохме в град Ходсдън, уморени от седене на седлото и надяващи се на добър обяд и почивка, преди да продължим пътуването. Изведнъж, от един вход излезе мъж и вдигна ръка като сигнал към принцесата. Тя явно го позна. Веднага му помаха да се приближи напред, за да може да говори с нея насаме. Той застана близо до шията на коня й, пое свойски юздата в ръката си и принцесата се наведе към него. Човекът говори много кратко, и макар че напрегнах слух да го чуя, той беше снишил гласа си. После се дръпна назад и се стопи в бедните улички на градчето, а лейди Мери рязко даде заповед да спрем, и се смъкна от седлото толкова бързо, че личният й коняр едва успя да я улови. Тя влезе тичешком в най-близкия хан, като извика да й донесат хартия и перо, и нареди на всички да пийнат, да хапнат и да се погрижат за конете си, и да бъдат готови да тръгнат отново, преди да е изтекъл един час.
— Майко Божия, наистина не мога — жално каза лейди Маргарет, когато царствената й господарка мина покрай нея с бързи крачки. — Прекалено съм уморена, за да направя дори само още една стъпка.
— Тогава останете — тросна се лейди Мери, която никога не говореше троснато. Този остър тон ни предупреди, че изпълненото с надежди пътуване към Лондон, за да посетим младия, оздравяващ крал, внезапно се беше объркало ужасно.
Не смеех да напиша бележка на лорд Робърт. Нямаше лесен начин да му я предам, а цялото настроение на пътуването се бе променило. Каквото и да й бе казал онзи мъж, то не беше, че брат й е добре и я кани на танци в неговия двор. Когато излезе от малкия салон, тя беше бледа и очите й бяха зачервени, но скръбта не я беше направила мекушава. Тя беше изпълнена с решимост, и бе разгневена.
Изпрати един вестоносец да препуска на юг, към Лондон, да намери испанския посланик, да го помоли да й даде съвет и да предупреди испанския император, че тя ще има нужда от помощта му, за да предяви претенциите си за трона. Отведе друг вестоносец настрана, за да му продиктува устно съобщение за лейди Елизабет: не смееше да го напише, не смееше да остави впечатлението, че сестрите заговорничат срещу умиращия си брат.