— Говорете само с нея, когато сте насаме — натърти тя. — Кажете й да не отива в Лондон, това е капан. Кажете й да дойде веднага при мен, заради собствената си безопасност.
Тя изпрати допълнително съобщение на самия херцог с твърдението, че е твърде болна, за да язди до Лондон, и че ще си отдъхне спокойно у дома в Хънсдън. След това нареди на основната група да изостане.
— Ще взема вас, лейди Маргарет, и теб, Хана. — Усмихна се на любимката си, Джейн Дормър. — Последвайте ни — каза тя и се наведе напред да й прошепне на ухо целта на пътуването ни. — Трябва да яздите начело на свитата отзад. Ще пътуваме твърде бързо, за да могат всички да се движат в крак с нас.
Тя избра шестима мъже, които да ни ескортират, сбогува се набързо с онези, които я следваха, и щракна с пръсти към главния си коняр да й помогне да се качи на седлото. Обърна рязко коня си и ни изведе от Ходсдън, обратно на посоката, от която бяхме влезли в града. Този път обаче поехме по големия път на север, отдалечавайки се бързо от Лондон, докато слънцето бавно се завъртя над главите ни, а после залезе наляво, докато небето изгуби цвят, и над тъмните силуети на дърветата се издигна малка сребриста луна.
— Къде отиваме, лейди Мери? Става тъмно — попита жално лейди Маргарет. — Не можем да яздим в тъмното.
— Кенингхол — отвърна с ясен глас лейди Мери.
— Къде е Кенингхол? — попитах, виждайки ужасеното лице на лейди Маргарет.
— Норфолк — каза тя, сякаш това беше краят на света. — Бог да ни е на помощ, тя бяга.
— Бяга ли?
Почувствах как гърлото ми се стяга, когато надуших опасността.
— Оттам се отива към морето. Тя ще потегли с кораб от Лоустофт и ще избяга в Испания. Каквото и да й е казал онзи мъж, то сигурно означава, че е в такава опасност, че трябва да напусне страната.
— Каква опасност? — попитах настойчиво.
Лейди Маргарет сви рамене:
— Кой знае? Обвинение в държавна измяна? Но какво ще стане с нас? Ако тя отиде в Испания, аз се прибирам у дома. Няма да ме принудят да служа на господарка изменница. И в Англия беше достатъчно лошо, няма да стана изгнаница в Испания.
Не казах нищо. Трескаво си блъсках ума да измисля къде ще бъда в най-голяма безопасност: у дома с баща ми, при лейди Мери, или ако взема един кон и се опитам да се върна при лорд Робърт.
— А ти? — настойчиво ме запита тя.
Поклатих глава, съвсем изгубила глас от страх, разтривайки трескаво с ръка бузата си.
— Не знам. Не знам. Предполагам, че би трябвало да си отида у дома. Но не мога да намеря пътя сама. Не знам какво би искал да направя баща ми. Не разбирам кое тук е правилно и кое — погрешно.
Тя се засмя: горчив смях за една млада жена.
— Няма правилно и погрешно — каза тя. — Съществуват само онези, които е вероятно да спечелят, и онези, които вероятно ще загубят. А лейди Мери с шестима войници, мен и един шут, изправена срещу херцога на Нортъмбърланд с неговата армия, Лондонския Тауър и всеки замък в кралството, ще загуби.
Пътуването беше изнурително. Не забавихме ход преди нощта да се спусне напълно. Тогава спряхме в дома на един благородник, Джон Хъдълстоун — Состън Хол. Измолих от иконома лист хартия и перо и написах писмо — не на лорд Робърт, чийто адрес не се осмелявах да дам, а до Джон Дий. „Мой скъпи възпитателю“ — написах, с надеждата, че това ще заблуди всеки, който отвореше писмото ми, „тази малка загадка може да ви се види забавна“. После написах отдолу кодираните букви във формата на криволичещ кръг, с надеждата да го направя да изглежда като малка игра, която момиче на моята възраст би могло да изпрати на дружелюбен учен. Написаното гласеше просто: „Тя отива в Кенингхол“. А после написах: „Какво трябва да правя?“
Икономът обеща да изпрати писмото в Гринич по коларя, който щеше да намине утре. Оставаше да се надявам, че то ще стигне до предназначението си и ще бъде прочетено от когото трябва. После се вмъкнах в ниското легло, което бяха придърпали до кухненския огън, и въпреки изтощението си лежах дълго загледана в бавно гаснещата светлина на огъня, без да мога да заспя, питайки се къде ще бъда в безопасност.
Събудих се мъчително рано, в пет сутринта, и установих, че кухненският слуга трупа ведра с вода и купчини пънове за огрев зад главата ми. Лейди Мери изслуша литургията в параклиса на Джон Хъдълстоун, сякаш в това нямаше нищо противозаконно, закуси, и в седем сутринта вече беше отново на седлото, отпътувайки в най-висок дух от Состън Хол, с Джон Хъдълстоун до нея, за да я упътва.