Аз яздех отзад: дузината коне трополяха пред мен, а моето малко конче беше твърде уморено, за да върви в крак с тях. Тогава подуших познат ужасен мирис във въздуха. Подуших мирис на изгоряло. Подуших дим. Не събуждащия апетита дим на печено говеждо на шиш, не невинния есенен мирис на запалена шума. Усетих мириса на ерес, на огън, запален със зли намерения, изгарящ нечие щастие, изгарящ нечия вяра, изгарящ нечий дом… Обърнах се на седлото и видях заревото на хоризонта, където палеха с факли къщата, която току-що бяхме напуснали — Состън Хол.
— Милейди! — извиках. Тя ме чу, обърна глава, а после дръпна юздите на коня си и спря, с Джон Хъдълстоун до нея.
— Къщата ви! — казах простичко.
Той погледна зад мен: присви очи, за да види. Не можеше да е сигурен, не можеше да подуши дима, както го бях подушила аз. Лейди Мери ме погледна:
— Сигурна ли си, Хана?
Кимнах:
— Мога да усетя миризмата. Усещам мирис на дим. — Чух потрепването от страх в гласа си. Ръката ми беше на бузата, докосвайки лицето ми, сякаш саждите падаха върху мен. — Усещам мирис на дим. Изгарят къщата ви, сър.
Той обърна коня си, сякаш беше готов да си отиде право у дома, после си спомни за жената, чието посещение му беше коствало дома и състоянието:
— Простете ми, лейди Мери. Трябва да си отида у дома… Жена ми…
— Вървете — каза тя мило. — И бъдете напълно сигурен, че когато получа онова, което ми принадлежи, вие също ще получите своето. Ще ви дам нова къща, по-голяма и по-хубава къща от онази, която изгубихте заради лоялността си към мен. Няма да забравя.
Той кимна, почти оглушал от тревога, а после насочи коня си в галоп към проблясващото на хоризонта зарево от запалената му къща. Конярят му се приближи до лейди Мери:
— Желаете ли да ви показвам пътя, милейди? — попита той.
— Да — отговори тя. — Можете ли да ме отведете до Бъри Сейнт Едмъндс?
Той отново сложи шапката си на главата:
— През Милдънхол и гората на Тетфорд? Да, милейди.
Тя даде сигнал да продължим и пое, без нито веднъж да погледне назад. Помислих си, че е истинска принцеса, щом можеше да види убежището ни от миналата нощ, изгорено до основи, и пак да мисли само за борбата, която беше пред нея, а не за руините, останали зад гърба й.
Тази нощ отседнахме в Юстън Хол близо до Тетфорд, и аз легнах на пода в спалнята на лейди Мери, загърната в наметалото си, все още напълно облечена, в очакване на тревогата, която бях сигурна, че ще се вдигне. През цялата нощ сетивата ми бяха нащрек за приглушения тропот на крака, за мярналата се в миг главня, наведена, за да подпали къщата, за миризмата на дим от факла. Успях само да подремна, очаквайки през цялата нощ тълпа протестанти да дойдат и да разрушат и този сигурен дом, както бяха разрушили Состън Хол. Изпитвах огромен ужас, че ще бъда хваната като в капан в къщата, когато подпалят с факли покрива и стълбите. Не можех да затворя очи от страх, че ще бъда събудена от миризмата на дим, затова изпитах почти облекчение малко преди зазоряване, когато чух тропот на конски копита по калдъръма и в миг се озовах на прозореца, знаейки, че безсънното ми бдение е възнаградено, протегнала ръка към лейди Мери, когато се събуди, като я предупреждавах да пази тишина.
— Какво виждаш? — запита настойчиво тя от леглото, когато отметна завивките. — Колко души?
— Само един конник, изглежда изтощен.
— Излез да видиш кой е.
Забързах надолу по дървените стъпала към коридора. Вратарят беше отворил шпионката на вратата и спореше с пътника, който, изглежда, настояваше да го пуснат да пренощува. Докоснах вратаря по рамото и той се дръпна встрани. Трябваше да се повдигна на пръсти, за да погледна през шпионката на вратата.
— Кой сте вие? — настоях, с възможно най-грубия глас, който успях да докарам, демонстрирайки увереност, каквато не изпитвах.
— А кой сте вие? — попита той в отговор. Веднага долових рязката интонация на лондонския говор.
— По-добре е вие да ми кажете какво искате — настоях.
Той се приближи до шпионката и сниши тихия си глас до шепот:
— Нося важни вести за една велика господарка. Става дума за брат й. Разбирате ли ме?
Нямаше начин да разбера дали е изпратен да ни вкара в капан, или не. Поех риска, отстъпих назад и кимнах на вратаря:
— Пуснете го да влезе, а после отново залостете вратата след него.