Когато стигнахме Кенингхол по пладне, разбрах защо бяхме яздили, докато конете започнаха да се препъват, за да стигнем дотук. Слънцето беше високо в небето и под лъчите му сред равния суров пейзаж укрепеното имение изглеждаше солидно и непревземаемо. Беше солидна къща с крепостен ров. Когато се приближихме, видях, че не е красив малък замък за забавления: този замък имаше подвижен мост, който можеше да се вдига, и подвижна вертикална решетка над него, която можеше да се спусне, за да запечата единствения вход. Беше построен от тухли в топъл червен цвят — измамно красива къща, която въпреки това можеше да бъде удържана по време на обсада.
Пристигането на лейди Мери не беше очаквано, и малкото слуги, които живееха в къщата, за да я поддържат в ред, се втурнаха като вихрушка навън от вратите сред изненадани приветствия. След съгласието на лейди Мери, изразено с кимване, бързо им разказах за смайващите новини от Лондон, докато те отвеждаха конете ни в конюшнята. Нестройно ликуване се надигна при вестта за възкачването й на трона, а мен свалиха от седлото и започнаха да ме потупват по гърба като момче, на каквото приличах. Изохках леко от болка. Вътрешната страна на краката ми от глезените до бедрата беше ожулена почти до кръв от трите дни на седлото, а гърбът, раменете и китките ми бяха схванати от друсането при ездата от Хънсдън до Ходсдън, от Состън до Тетфорд, и после дотук.
Лейди Мери сигурно беше полумъртва от изтощение, след като беше седяла отзад на допълнително седло през цялото това продължително време — жена на почти четирийсет години, при това в лошо здраве, — но само аз видях гримасата от болка, когато я свалиха на земята: всички други я видяха как сведе брадичка, когато ги чу да викат в нейна чест, както и очарованието на онази типична за Тюдорите усмивка, когато приветства и поздрави всички тях в голямата зала. Тя се помоли кратко за душата на мъртвия си брат, а после вдигна глава и им обеща, че точно както е била добра господарка за своите васали, така ще бъде и добра кралица.
Това й спечели нови приветствени възгласи, и имението започна да се пълни с хора — работници от нивите и горите, и селяни от домовете си — слугите тичаха наоколо с гарафи с ейл и чаши с вино, самуни хляб и месо. Лейди Мери зае мястото си начело на масата. Усмихваше се на всички, сякаш изобщо не бе боледувала през живота си, после, след един час в добра компания, тя се засмя и каза, че трябва да свали тази наметка и бедняшката си рокля, и отиде в покоите си.
Малкото къщни слуги се бяха заели трескаво да подготвят стаите й, и леглото й беше застлано с чаршафи. Чаршафите бяха съвсем обикновени, но ако беше толкова уморена, колкото мен, тогава щеше да спи и на домашнотъкани чаршафи. Внесоха корито за баня, подплатиха го с чаршафи, за да я предпазят от отцепилите се трески, и го напълниха с гореща вода. Намериха и няколко стари рокли, които беше оставила при последното си идване в тази къща, и ги подредиха на леглото да си избере.
— Можеш да си вървиш — каза ми тя, когато смъкна слугинското наметало от раменете си, хвърли го на пода и се обърна с гръб, та прислужницата да й развърже връзките на роклята. — Намери нещо да хапнеш и направо си лягай. Сигурно си изтощена.
— Благодаря ви — казах, като се заклатушках към вратата с измъчените си от ездата крака.
— И, Хана?
— Да, лейди… Да, ваше величество?
— Който и да ти е плащал надниците, докато беше в моята свита, и каквото и да са се надявали да спечелят от това — днес ти се държа като моя добра приятелка. Няма да го забравя.
Спрях, мислейки си за двете писма, които бях написала до лорд Робърт, и които щяха да го накарат да тръгне неотклонно по петите ни, мислейки си какво щеше да стане с тази решителна, амбициозна жена, когато той ни настигнеше; мислейки си, че той със сигурност щеше да ни залови тук, тъй като аз му бях съобщила точно къде да дойде, и тогава нея я чакаше Тауър, а вероятно и смърт по обвинение в държавна измяна. Бях шпионка в нейното домакинство и най-лъжовна приятелка. Бях олицетворение на безчестието, и тя беше разбрала донякъде това: но не можеше дори да си представи лъжовността, която ми беше станала втора природа.
Ако можех да й се изповядам тогава, щях да го сторя. Думите бяха на езика ми, исках да й кажа, че съм изпратена в нейното домакинство, за да работя против нея: но че сега, когато я познавах, и я бях обикнала, бих направила всичко, за да й служа. Исках да й кажа, че Робърт Дъдли бе мой господар и винаги щях да съм длъжна да правя всичко, което поискаше от мен. Исках да й кажа, че всичко, което правех, сякаш винаги беше изпълнено с противоречия: черно и бяло, любов и страх, всичко наведнъж.