Но не можех да кажа нищо, бях възпитана да пазя тайните под лъжливия си език, затова просто паднах на едно коляно пред нея и сведох глава.
Тя не ми поднесе ръката си за целувка, както би направила една кралица. Положи длан върху главата ми, както правеше някога собствената ми майка, и каза:
— Бог да те благослови, Хана, и да те запази от греха.
В този момент, точно при тази проява на нежност, при самото докосване на майчинската й ръка, почувствах как сълзите набъбват в очите ми; и аз излязох от стаята, качих се в собствената си малка таванска стая и в леглото си, без да се измия или да вечерям, за да не би някой да ме види как плача като малко момиче, каквото все още бях.
От три дни бяхме в Кенингхол, нащрек и готови за обсада, но лорд Робърт и кавалерийският му отряд все още не идваха. Благородниците от околността на имението се стекоха заедно със слугите и сродниците си, някои — въоръжени, някои бяха довели ковачи, за да изработят копия и пики от ножовете за подрязване на дървета, лопатите и сърповете, които носеха със себе си. Лейди Мери се провъзгласи за кралица в голямата зала, въпреки съветите на някои по-предпазливи мъже, и открито отхвърли умолителното писмо на испанския посланик. Той й бе писал, за да й каже, че брат й е мъртъв, че Нортъмбърланд е непобедим, и че тя трябва да започне преговори с него, докато чичо й в Испания щял да направи всичко по силите си, за да я спаси от скалъпеното обвинение в държавна измяна и смъртната присъда, която със сигурност щеше да последва. Тази част от писмото извика на лицето й мрачно изражение, но имаше и още по-лошо.
Той я предупреждаваше, че Нортъмбърланд е изпратил бойни кораби във френските води отвъд Норфолк, най-вече за да попречат на испанските кораби да я спасят и да я отведат на безопасно място. За нея не можеше да има път за бягство, императорът не можеше дори да се опита да я спаси. Тя трябваше да се предаде на херцога, да се откаже от претенциите си към короната, и да се остави на милостта му.
— Какво виждаш, Хана? — попита ме тя. Беше ранна сутрин, и тя току-що се беше върнала от литургия, с все още омотана около пръстите си броеница, с чело, все още влажно от светена вода. За нея сутринта беше лоша, лицето й, понякога толкова озарявано от надеждата, сега беше сиво и уморено. Сякаш се бе поболяла от самия страх.
Поклатих глава:
— Имала съм видение за вас само веднъж, ваше величество, и тогава бях сигурна, че ще бъдете кралица. И сега сте. Оттогава не съм имала никакво видение.
— Сега наистина съм кралица — каза тя иронично. — Поне самата аз се провъзгласих за кралица. Иска ми се да ми беше казала колко дълго ще продължи това, и дали някой друг ще се съгласи с мен.
— Иска ми се да можех — казах искрено. — Какво ще правим?
— Съветват ме да се предам — каза тя простичко. — Съветниците, на които съм се доверявала цял живот, испанците — моите приближени, единствените приятели на майка ми. Всички те ми казват, че ще бъда екзекутирана, ако продължавам да действам по този начин, че това е битка, която не мога да спечеля. Херцогът владее Тауър, държи Лондон, държи страната, държи бойните кораби в морето и цяла армия от последователи, както и кралската гвардия. Той има на свое разположение всички пари в монетния двор, разполага с всички оръжия на страната в Тауър. Аз имам само този замък, това единствено село, тази шепа лоялни мъже и техните вили за сено. А някъде там, навън, е лорд Робърт с неговия отряд, който идва към нас.
— Не можем ли да избягаме? — попитах.
Тя поклати глава:
— Не достатъчно бързо, не достатъчно надалече. Ако тогава бях успяла да се кача на някой испански боен кораб, може би… но херцогът е разположил английски бойни кораби в морето между това място тук и Франция, той беше готов, а аз бях неподготвена. Хваната съм в капан.
Спомних си картата на Джон Дий, разгърната в кабинета на херцога, и малките пулове, които обозначаваха войниците и моряците на корабите край цял Норфолк, и лейди Мери, хваната като в капан насред тях.
— Ще се наложи ли да се предадете? — прошепнах.
Бях помислила, че е изплашена: но при въпроса ми руменината нахлу в бузите й, и тя се усмихна, сякаш бях предложила предизвикателство, някаква рискована игра.
— Знаеш ли, проклета да съм, ако го сторя! — зарече се тя. Засмя се на глас, сякаш ставаше дума за залог по време на турнир, а не за собствения й живот, заложен на карта. — Прекарах целия си живот в бягане, лъжи и криене. Поне веднъж, поне веднъж би трябвало да изпитам щастието да потегля под собствения си флаг и да се изправя срещу мъжете, които ме отхвърлиха, отрекоха правото ми и отхвърлиха властта на църквата и на самия Бог.