Почувствах как и собственият ми дух се повдига пред нейния ентусиазъм.
— Милейди… ваше величество! — заекнах.
Тя се обърна към мен с бляскава усмивка:
— Защо не? — каза. — Защо поне веднъж да не се бия като мъж и да се опълча срещу тях?
— Но дали можете да спечелите? — попитах безизразно.
Тя сви рамене в напълно испански жест.
— О! Не е вероятно! — Тя ми се усмихна, сякаш беше истински развеселена от отчаяния избор пред себе си. — Но, Хана, аз бях унижена и стъпкана в прахта от тези мъже, които сега искат да поставят една жена без кралска кръв, каквато е лейди Джейн, пред мен. Веднъж вече предпочетоха Елизабет пред мен. Накараха ме да й прислужвам като нейна придворна дама в детската й стая. А сега аз имам своята възможност. Мога да се бия с тях, вместо да им се кланям. Мога да загина в битка с тях, вместо да пълзя към тях, молейки се за живота си. Тъй като виждам положението по този начин, всъщност нямам избор. И благодаря на Бога, че за мен няма по-добър избор от това, да вдигна знамето си и да се бия за бащиния си трон и за майчината си чест, за моето наследство. А трябва да мисля също и за Елизабет. Трябва да подсигуря безопасността й. Трябва да й предам нейното наследство. Тя е моя сестра, аз нося отговорност за нея. Аз й писах, за да я повикам да дойде тук, да бъде в безопасност. Обещах й убежище, и ще се боря за нашето наследство.
Лейди Мери събра броеницата в късите си пръсти, напомнящи на пръстите на работник, пъхна я в джоба на роклята си и закрачи към вратата на голямата зала, където нейната войска от благородници и войници закусваше. Тя влезе в залата и се качи на подиума.
— Днес потегляме — оповести тя, достатъчно високо и ясно, за да я чуе и най-маловажният човек в дъното на залата. — Отиваме във Фрамлингам, на един ден път с кон оттук, не повече. Ще издигна знамето си там. Ако успеем да стигнем замъка преди лорд Робърт, можем да го удържим в обсада. Можем да го удържаме в продължение на месеци. Мога да водя битка оттам. Мога да събера войска.
Понесе се шепот, изпълнен първо с изненада, а после — с одобрение.
— Доверете ми се! — нареди им тя. — Няма да ви предам. Аз се провъзгласих за ваша кралица и вие ще ме видите на трона, а тогава аз ще си спомня кой е бил тук днес. Ще си спомня и ще бъдете многократно възнаградени, задето сте изпълнили дълга си към истинската кралица на Англия.
Надигна се дълбок нисък рев, какъвто лесно надават мъже, които току-що са се нахранили добре. Открих, че коленете ми треперят при вида на куража й. Тя се отправи тържествено към вратата в дъното на залата, а аз скочих неуверено пред нея и й отворих.
— А къде е той? — попитах. Не беше нужно да й казвам за кого питам.
— О, недалеч оттук — каза мрачно лейди Мери. — Казаха ми, че е на юг от Кингс Лин. Нещо трябва да го е забавило, можеше да ни залови тук, ако беше дошъл веднага. Но не мога да получа новини за него. Не знам къде е със сигурност.
— Ще се досети ли, че отиваме във Фрамлингам? — попитах, мислейки си за бележката, която му бях изпратила, и в която се казваше, че лейди Мери е тръгнала насам, изписано спираловидно върху хартията, като навита на кълбо змия.
Тя спря на прага и погледна назад към мен:
— На подобно събиране със сигурност ще се намери някой, който ще се измъкне и ще му съобщи. В лагера винаги има шпионин. Не мислиш ли така, Хана?
За миг си помислих, че ми е заложила капан. Вдигнах поглед към нея: лъжите бяха пресушили гърлото ми, момичешкото ми лице бледнееше.
— Шпионин ли? — изрекох с треперещ глас. Вдигнах ръка към бузата си и я разтърках силно.
Тя кимна:
— Никога не се доверявам на никого. Винаги знам, че около мен има шпиони. И ако ти беше такова момиче, каквото съм била аз, щеше да си научила същото. След като моят баща изпрати майка ми далече от мен, около мен не остана човек, който да не се опита да ме убеди, че Ан Болейн е истинска кралица, а нейното копеле — истинската престолонаследница. Херцогът на Норфолк ми крещя в лицето, че ако ми бил баща, щял да удря главата ми в стената, докато ми изтече мозъкът. Накараха ме да се отрека от майка си, накараха ме да се отрека от вярата си, заплашиха ме със смърт на ешафода като Томас Мор и епископ Фишър — мъже, които познавах и обичах. Бях момиче на двайсет години, а те ме накараха да обявя себе си за копеле, а вярата си — за ерес.