— А какво ще стане с херцога? — попитах, като си мислех за сина му, лорд Робърт, който бе някъде в плен.
— Той е предател — каза тя със студени очи. — Какво мислиш, че щеше да стане с мен, ако бях изгубила?
Не казах нищо. Почаках за миг, времето, достатъчно за един удар на сърцето, на едно момичешко сърце.
— А какво ще стане с лорд Робърт? — попитах със съвсем слаб глас.
Лейди Мери се обърна:
— Той е предател, и син на предател. Какво мислиш, че ще стане с него?
Лейди Мери взе големия си кон и, възседнала го странично, потегли по пътя към Лондон, следвана от хиляда, или може би две хиляди души, а техните васали, прислужници и последователи вървяха пеш зад тях. Лейди Мери беше начело на силна армия, придружавана само от придворните си дами и от мен, нейния шут.
Когато поглеждах назад, виждах прахта, надигаща се под копитата на конете и тропащите крака на войниците, която се носеше като воал над зреещите ниви. Когато минавахме през села, от вратите на домовете си тичешком излизаха мъже, със сърпове или градински брадви в ръце, вливаха се в редиците на армията и нагаждаха стъпката си към тази на маршируващите войници. Жените махаха ликуващо с ръце, а някои от тях изтичваха навън с цветя за лейди Мери или хвърляха рози на пътя пред коня й. Лейди Мери, в стария си червен костюм за езда, с високо вдигната глава, яздеше едрия си кон като рицар, който се отправя в битка, като кралица, отправила се да предяви претенциите си за онова, което й принадлежи. Яздеше като принцеса от книга с приказки, която най-сетне получава всичко, което й се полага. Тя беше спечелила най-голямата победа в живота си само чрез своята решителност и кураж, и наградата й бе обожанието на хората, които щеше да управлява.
Всички мислеха, че нейното идване на престола ще означава завръщането на добрите години, богатите реколти, топлото време, и краят на непрекъснатите епидемии от чума, потна болест и простуда. Всички мислеха, че тя ще възстанови богатството на църквата, красотата на параклисите и сигурността на вярата. Всички помнеха добротата и красотата на нейната майка, която беше кралица на Англия по-дълго, отколкото е била принцеса на Испания, която бе съпругата, която кралят беше обичал най-дълго и най-много, и която бе умряла, мълвейки благословии за него, макар че той я беше изоставил. Всички се радваха да видят как нейната дъщеря язди към трона на майка си със златистата шапчица на главата и с армията си от верни хора зад гърба си, чиито грейнали щастливи лица показваха на света, че се гордеят да служат на такава принцеса и да я отведат до нейната столица, която дори в този миг се обявяваше в нейна подкрепа и биеше камбаните на всички камбанарии, за да я приветства с „добре дошла“.
По пътя към Лондон написах бележка за лорд Робърт и я преведох на кода, който ми беше дал. Тя гласеше: „Ще бъдете съден за държавна измяна и екзекутиран. Моля ви, милорд, бягайте. Моля ви, милорд, бягайте.“ Пъхнах я в огъня на огнището в един хан и я гледах как изгаря и почернява, а после взех ръжена и я смачках, докато се превърна в черна пепел. Нямаше начин да успея да му предам предупреждението, а и в действителност той нямаше нужда от предупреждение.
Той знаеше рисковете, които поема, и сигурно ги е съзнавал и когато бе претърпял поражение и се беше предал в Бъри. Щеше да съзнава и сега, където и да беше, независимо дали в затвора на някое малко градче, изложен на подигравките на мъже, които само преди месец бяха готови да целуват обувката му, или вече в Тауър, че вече е мъртъв, обречен. Беше извършил предателство срещу законната наследница на трона, а държавната измяна се наказваше със смърт: обесване, докато осъденият изгубеше свяст, идвайки отново на себе си от шока на агонията, когато палачът разрежеше стомаха му и издърпаше червата от разрязания му корем пред очите му, така че последното нещо, което щеше да види в живота си, бяха собствените му пулсиращи вътрешности, а след това щяха да го разсекат, като първо отсекат главата от тялото му, а след това насекат тялото му на четири, щяха да набучат красивата му глава на кол за назидание на другите и разпратят късовете от разчлененото му тяло на четирите края на града. Това беше най-ужасната смърт, пред която може да се изправи човек, почти толкова ужасна, колкото да бъдеш изгорен жив — смърт, която именно на мен беше добре позната.
Не заплаках за него, докато яздехме към Лондон. Бях младо момиче, но бях видяла достатъчно смърт и познала достатъчно страх, за да съм се научила да не плача от скръб. Но открих, че не мога да спя нощем, през нито една нощ, от чудене къде ли беше лорд Робърт и дали някога ще го видя отново, и дали той някога ще ми прости, че влязох в столицата на Англия, докато тълпите ликуваха и крещяха благословии, редом с жената, която го бе победила така безспорно, и която щеше да се погрижи той и цялото му семейство да бъдат унищожени.