Елизабет приветства сестра си с добре дошла в града и я поздрави за голямата й победа.
— Това е победа на сърцата — каза тя. — Вие сте кралица на сърцата на вашия народ, такъв е единственият начин да се управлява тази страна.
— Наша победа — веднага каза великодушно лейди Мери. — Нортъмбърланд щеше да убие и двете ни, и вас, както и мен. Аз спечелих правото и на двете ни да вземем своето наследство. Ти отново ще бъдеш призната принцеса, моя сестра и моя наследница, и ще яздиш редом с мен, когато вляза в Лондон.
— Ваше величество ми оказва твърде голяма чест — каза сладко Елизабет.
— Наистина — изрече Джейн Дормър с подобен на съскане шепот до мен. — Лукаво копеле.
Лейди Мери даде сигнал за възсядане на конете и Елизабет се обърна към коня си, докато нейният коняр й помагаше да се качи на седлото. Тя се извърна и се усмихна на всички ни: видя ме, възседнала коня по мъжки, облечена в ливреята си на паж, и погледът й се плъзна покрай мен, напълно незаинтересован. Не разпозна в мое лице детето, което я беше видяло с Том Сиймор в градината, толкова отдавна.
Но аз се интересувах от нея. Още откакто я бях зърнала за първи път, облегната на дървото като обикновена уличница, образът й витаеше в паметта ми. В нея имаше нещо, което напълно ме запленяваше. Първият неин образ, който бях зърнала, беше този на лекомислено момиче, на кокетка, на дъщеря, флиртуваща със съпруга на майка си, но у нея винаги беше имало нещо повече. Тя беше преживяла екзекуцията на любимия си, беше избегнала опасността на дузина интриги. Беше овладяла поривите си, беше играла ролята на придворна умело и опитно, не като момиче. Беше се превърнала в любимата сестра на своя брат — протестантската принцеса. Беше останала извън заговорите в двора, и въпреки това бе научила цената на всеки човек до последното пени. Усмивката й беше напълно безгрижна, смехът й — лек като птича песен: но тъмният й поглед беше зорък като на котка, на която нищо не убягва.
Исках да знам абсолютно всичко за нея, да открия всичко, което вършеше, изричаше и мислеше. Исках да знам дали поръбваше сама фустите си, исках да узная кой колосваше надиплената й яка. Исках да зная колко често мие буйната си, подобна на грива червена коса. Още щом я видях в зелената й рокля начело на такава свита от мъже и жени, върху големия бял кон, видях жена, каквато един ден можех да мечтая да бъда. Жена, която беше горда с красотата си и красива в гордостта си, и аз копнеех, когато порасна, да се превърна в такава жена. Лейди Елизабет ми се струваше като нещо, в което шутът Хана можеше да се превърне. Толкова дълго бях нещастно момиче, а после толкова дълго — момче, и шут — от толкова отдавна, че нямах представа как да бъда жена — самата мисъл ме изпълваше със смут. Но когато видях лейди Елизабет, възседнала коня си, сияеща от красота и увереност, аз си помислих, че това е жената, каквато бих искала да бъда. Никога преди не бях виждала такова нещо. Това беше жена, която не търпеше никаква водеща до слабост девическа скромност, това беше жена, която изглеждаше така, сякаш може да предяви претенции за собственост над земята, по която стъпва.
Но тя не беше безочливо дръзка, въпреки червената коса и усмихнатото лице, и енергичните си движения. Тя проявяваше цялата скромност на млада жена, с косата бегла усмивка към мъжа, който я повдигаше, за да я качи отново на седлото, и кокетното обръщане на глава, докато улавяше юздите. Изглеждаше така, сякаш познаваше всички наслади на положението на млада жена, но не беше готова да приеме свързаните с него болки. Имаше вид на млада жена, която знае какво иска.
Преместих поглед от нея към лейди Мери, господарката, която бях обикнала, и си помислих, че за нея ще бъде по-добре, ако предприеме необходимото, за да омъжи лейди Елизабет веднага, и да я изпрати надалече. В никое домакинство не можеше да има покой с тази лудетина в него, и животът в никое кралство нямаше да бъде спокоен с такава наследница, която пламтеше ярко редом до една старееща кралица.
Есента на 1553
Докато лейди Мери привикваше към новия си живот като нова кралица на Англия, осъзнах, че трябва да говоря с нея за собственото си бъдеше. Дойде септември и ми изплатиха надницата от сумите за домакински разходи на кралицата, сякаш наистина бях музикант или паж, или какъвто и да било от другите й слуги. Очевидно бях заменила един господар за друг: кралят, за когото бях измолена като шут, беше мъртъв, господарят, който ме бе накарал да се закълна като негов васал, беше в Тауър, а лейди Мери, която се възползваше от услугите ми през цялото това лято, сега беше моя господарка. В противоречие с духа на времената — тъй като всички други в страната, изглежда, идваха в двора с протегната длан да я уверят, че тяхното село никога нямало да се обяви в нейна подкрепа, ако не били собствените им героични самотни усилия — аз реших, че навярно беше дошъл моментът да помоля да бъда освободена от кралска служба и да се върна при баща си.