Подбрах момента внимателно — точно след литургия, когато лейди Мери си тръгваше от параклиса в Ричмънд в настроение на тих възторг. За нея вдигането на нафората не беше просто празен театрален жест: то олицетворяваше присъствието на възкръсналия Бог, това се виждаше в очите й и в блаженото спокойствие на усмивката й. То й действаше възвисяващо по начин, който бях виждала преди единствено у онези, които се посвещаваха на религията, водени от убежденията си. Тя приличаше повече на абатиса, отколкото на кралица, когато се върна от литургия, и именно тогава аз я настигнах и закрачих редом с нея.
— Ваше величество?
— Да, Хана? — усмихна ми се тя. — Имаш ли някакви мъдри слова за мен?
— Аз съм много необикновен шут — казах. — Твърде рядко изричам мъдри думи.
— Ти ми каза, че ще бъда кралица, и аз таях в сърцето си тази надежда в дните, когато ме преследваше страхът — каза тя. — Мога да почакам, докато дарът на Светия Дух те накара отново да проговориш.
— Точно затова исках да говоря с вас — казах неловко. — Управителят на вашето домакинство току-що ми плати…
Тя чакаше.
— Да не би да ти е платил по-малко от дължимото? — попита любезно тя.
— Не! Съвсем не! Не това исках да кажа! — възкликнах отчаяно. — Не, ваше величество. Това е първия път, в който ми платихте вие. Преди ми плащаше кралят. Но аз постъпих на служба при него, когато бях измолена за негов шут от херцога на Нортъмбърланд, който след това ме изпрати като компаньонка при вас. Просто се канех да кажа, че вие, ами… не е нужно да ме задържате, ако не искате.
Докато говорех, ние свърнахме и влязохме в личните й покои, и толкова по-добре, защото тя избухна в твърде неподобаващ за една кралица кикот.
— При това положение не си, така да се каже, задължителен реквизит?
Открих, че и аз се усмихвам.
— Моля ви, ваше величество, бях отнета от баща ми по прищявка на херцога, а след това — измолена за шут на краля. Оттогава съм във вашето домакинство, без вие да потърсите дори веднъж моята компания. Просто исках да кажа, че можете да ме освободите, знам, че никога не сте искали да дойда при вас.
Тя изведнъж се отрезви:
— Искаш ли да си отидеш у дома, Хана?
— Не особено, ваше величество — казах колебливо. — Много обичам баща си, но у дома аз съм негов писар и печатар. Разбира се, в двора е много по-приятно и интересно. — Не добавих условието — „стига да съм в безопасност тук“ — но този въпрос винаги беше най-важен за мен.
— Ти имаш годеник, нали?
— Да — казах, като побързах да отхвърля тази тема. — Но женитбата ни ще бъде чак след години.
Тя се усмихна на детинския ми отговор.
— Хана, би ли искала да останеш с мен? — попита мило тя.
Коленичих в краката й, и отговорих от сърце.
— Да, бих искала — казах. Имах й доверие, мислех, че може би ще бъда в безопасност с нея. — Но не мога да обещая, че ще ме спохожда Зрението.
— Знам това — каза тя любезно. — Това е дар на Светия Дух, който се проявява, когато сам избере, не очаквам да бъдеш мой астролог. Искам да бъдеш моята малка придворна дама, моята малка приятелка. Ще бъдеш ли това?
— Да, ваше величество, това би ми харесало — казах, и почувствах докосването на ръката й върху главата си.
Тя замълча за миг, ръката й се отпусна нежно, когато коленичих пред нея.
— Много рядко намирам човек, на когото мога да се доверя — каза тя тихо. — Знам, че постъпи в моето домакинство, платена от враговете ми: но мисля, че твоята дарба идва от Бог, и вярвам, че Бог те изпрати при мен. И сега ме обичаш, нали, Хана?
— Да, ваше величество — казах простичко. — Не мисля, че някой може да ви служи и да не ви обикне.
Тя се усмихна малко тъжно:
— О, възможно е — каза, и аз разбрах, че мисли за жените, служили в кралската детска стая, на които бяха плащали да обичат принцеса Елизабет и да унижават по-голямото дете. Тя свали ръката си от главата ми и почувствах как се отдръпва, и когато вдигнах очи, я видях да отива към прозореца, за да се загледа към градината. — Можеш да дойдеш с мен сега, и да ми правиш компания — каза тя тихо. — Трябва да говоря със сестра си.