— Амин за това, амин — прошепна Елизабет, и когато чух радостната искреност в гласа й, си спомних колко често бях стояла в църквата или на литургия и бях нашепвала „Амин“, и че колкото и сладък да бе този звук, той можеше да не означава нищо.
Тези дни не бяха леки за лейди Мери. Тя се готвеше за коронацията си, но Тауър, където кралете на Англия обикновено прекарваха нощта преди коронацията си, беше пълен с предатели, които бяха вдигнали оръжие срещу нея само преди броени месеци.
Съветниците й, особено испанският посланик, й казваха, че би трябвало незабавно да екзекутира всички, замесени в бунта. Оставени живи, те щяха само да се превърнат в знаме за недоволните; мъртви, скоро щяха да бъдат забравени.
— Не желая да петня ръцете си с кръвта на онова глупаво и лекомислено момиче — каза лейди Мери.
Лейди Джейн беше писала на братовчедка си и беше признала, че е сгрешила, заемайки трона, но че е действала под натиск.
— Познавам братовчедката Джейн — каза тихо лейди Мери на Джейн Дормър една вечер, докато музикантите дърпаха струните на инструментите си, а придворните се прозяваха и чакаха да дойде време да се оттеглят в леглата си. — Познавам я, откакто беше още момиче, познавам я почти толкова добре, колкото познавам Елизабет. Тя е изключително убедена протестантка, и е прекарала живота си, отдавайки се на учене. Тя е повече учен, отколкото момиче, непохватна като младо жребче и груба като францискански монах в убедеността си. Ние с нея не можем да постигнем съгласие по религиозните въпроси: но тя не храни никаква светска амбиция. Никога не би поставила себе си пред някого от назованите от баща ми наследници. Тя знаеше, че аз трябва да бъда кралица, никога не би ме отхвърлила. Този грях е сторен единствено от херцога на Нортъмбърланд и от бащата на Джейн, по споразумение помежду им.
— Не можете да помилвате всички — каза рязко Джейн Дормър. — А тя беше провъзгласена за кралица и сложена да седне под брокатения балдахин на трона. Не можете да се преструвате, че това не се е случило.
Лейди Мери кимна:
— Херцогът трябваше да умре — съгласи се тя. — Но с това нещата могат да приключат. Ще освободя бащата на Джейн, херцога на Съфолк, а Джейн и съпругът й Гилфорд могат да останат в Тауър, докато мине коронацията ми.
— А Робърт Дъдли? — попитах с възможно най-тих глас.
Тя се огледа и ме видя, седнала на стъпалата пред трона й, с хрътката й до мен.
— О, там ли си, малък шуте? — каза мило тя. — Да, предишният ти господар ще бъде съден за държавна измяна, но няма да бъде екзекутиран, а ще лежи в затвор, докато стане безопасно да го освободя. Това удовлетворява ли те?
— Както желае ваше величество — казах покорно, но сърцето ми подскочи от вълнение при мисълта, че той ще оцелее.
— Това няма да удовлетвори онези, които искат безопасността ви — безцеремонно изтъкна Джейн Дормър. — Как можете да живеете в мир, когато онези, които са готови да ви унищожат, все още ходят по тази земя? Как ще ги накарате да спрат кроежите си? Мислите ли, че те щяха да ви помилват и освободят, ако бяха спечелили?
Лейди Мери се усмихна и сложи ръка върху тази на най-добрата си приятелка:
— Джейн, този трон ми бе даден от Бога. Никой не мислеше, че ще преживея Кенингхол, никой не смяташе, че ще изляза от Фрамлингам, без да бъде даден дори един изстрел. И въпреки това аз влязох в Лондон с благословията на народа. Бог ме изпрати да бъда кралица. Ще проявявам Неговата милост винаги, когато мога. Дори към онези, които не я познават.
Изпратих бележка на баща си, че ще дойда на Архангеловден, събрах надниците си и тръгнах през притъмняващите улици към дома му. Закрачих без страх, обута в нови ботуши по мярка, и с малка сабя на хълбока. Носех ливреята на една обичана кралица, никой нямаше да ме закачи, а стореше ли го, благодарение на Уил Сомърс, можех да се защитя.
Вратата на книжарницата беше затворена, през капаците на прозорците се процеждаше светлина на свещи, на улицата цареше спокойствие и тишина. Почуках на вратата и той я отвори предпазливо. Беше петък вечер, свещта за Шабат беше скрита под една кана под тезгяха и гореше със светия си пламък в тъмнината.