Чух шума, когато той бутна назад високото си печатарско столче и излезе, бършейки ръце в престилката си: след него се носеше мирис на мастило и гореща изгладена с пресата хартия.
— Добре дошли — каза той. — Добре дошли на двама ви. Носеше обичайния си черен костюм. Ленът на маншетите беше изцапан с мастило. За миг го възприех през техните очи и видях мъж на петдесет години, с побеляла от преживяния ужас гъста коса, с набраздено от дълбоки бръчки лице: прегърбената му стойка, типична за учените, прикриваше високия му ръст.
Той ме подкани с кимване, и аз издърпах напред три високи столчета изпод тезгяха, но господата не седнаха: стояха и се оглеждаха наоколо.
— А с какво мога да ви услужа? — попита той. Само аз можех да забележа, че се страхуваше от тях, страхуваше се и от тримата: от красивия млад мъж, който с отривист жест свали шапката си и отметна тъмната къдрава коса от лицето си, от скромно облечения по-възрастен мъж и от мълчаливия лорд в блестящо бяло, зад тях.
— Търсим Оливър Грийн, книгопродавеца — каза младият лорд.
Баща ми кимна с глава:
— Аз съм Оливър Грийн — каза той тихо: испанският му акцент се долавяше много силно. — И съм готов да ви услужа по всеки възможен начин. По всеки начин, угоден на законите на страната, и на обичаите…
— Да, да — каза рязко младият мъж. — Научихме, че току-що сте пристигнал от Испания, Оливър Грийн.
Баща ми кимна отново:
— Наистина дойдох в Англия току-що, но напуснахме Испания преди три години, сър.
— Англичанин ли сте?
— Сега съм англичанин, ако ви е угодно — каза баща ми предпазливо.
— Името ви? Това име е твърде английско.
— Беше Верде — каза той с крива усмивка. — За англичаните е по-лесно да наричаме себе си „Грийн“1.
— И сте християнин? И издател на християнски теологични и философски трудове?
Видях лекото движение в гърлото на баща ми, когато преглътна при този опасен въпрос, но гласът му беше овладян и силен, когато отговори:
— Несъмнено, сър.
— А към реформираната религия ли се придържате, или към старата традиция? — попита младият мъж, с много тих глас.
Баща ми не знаеше какъв отговор искат на този въпрос, нито можеше да знае какво може да виси на косъм в зависимост от отговора му. Всъщност, ние можеше да увиснем на въжето в зависимост от отговора, или да отидем на дръвника, или както там предпочитаха да се справят в днешно време с еретиците в тази страна под управлението на младия крал Едуард.
— Реформираната — каза той боязливо. — Макар в Испания да съм кръстен в старата вяра, сега следвам вярата на английската църква. — Настъпи пауза. — Хвала на Бога — каза той. — Аз съм добър слуга на крал Едуард, и не искам нищо повече, освен да работя занаята си и да живея според неговите закони, и да отдавам почит на Бога в неговата църква.
Усетих мириса на избилата го от ужас пот, лютив като дим, и това ме изплаши. Бързо прокарах опакото на ръката си под бузата, сякаш за да изтрия полепнали сажди.
— Всичко е наред. Сигурна съм, че не им трябваме ние, а нашите книги — прошепнах полугласно на испански.
Баща ми кимна, за да покаже, че ме е чул. Но младият лорд веднага долови шепота ми.
— Какво каза момчето?
— Казах, че сте учени — излъгах на английски.
— Влез вътре, querida2 — бързо се обърна към мен баща ми. — Трябва да простите на детето, господа. Жена ми умря само преди три години и детето не е съвсем с ума си, държа го тук само за да отваря вратата.
— Детето говори самата истина — отбеляза мило по-възрастният мъж. — Защото ние не сме дошли да ви безпокоим, няма нужда да се страхувате. Дошли сме само да видим книгите ви. Аз съм учен, а не инквизитор. Исках само да видя библиотеката ви.
Забавих се на прага и по-възрастният мъж се обърна към мен:
— Но защо каза „трима господа“? — попита той.
Баща ми щракна с пръсти, за да ме отпрати, но младият лорд каза:
— Почакайте. Нека момчето да отговори. С какво може да навреди това? Ние сме само двама, момче. Колко души виждаш?
Погледнах от по-възрастния мъж към красивия младеж и видях, че наистина бяха само двама. Третият, мъжът в бяло, сияещ ярко като излъскан калаен съд, беше изчезнал, сякаш никога не беше стоял там.
— Видях трети мъж зад вас, сър — казах на по-възрастния. — Навън на улицата. Съжалявам. Сега го няма.
— Тя не е наред с ума, но е добро момиче — каза баща ми, като ме отпрати с махване на ръка.