— Не, чакайте — каза младият мъж. — Чакайте малко. Мислех, че е момче. Момиче ли? Защо сте я облекли като момче?
— А кой беше третият мъж? — попита ме спътникът му.
Баща ми ставаше все по-нервен и по-нервен под дъжда от въпроси.
— Оставете я, ваша светлост — каза той жално. — Тя е само едно момиче, малко слабоумно момиче, все още потресена от смъртта на майка си. Мога да ви покажа книгите си, имам и някои чудесни ръкописи, които може би също ще ви се понравят. Мога да ви покажа…
— Наистина искам да ги видя — каза решително по-възрастният мъж. — Но първо искам да говоря с детето. Ще ми позволите ли?
Баща ми се подчини, неспособен да откаже на такива внушителни личности. По-възрастният мъж ме хвана за ръката и ме въведе в средата на малкия магазин. Светлината, проблясваща през прозореца с оловна рамка, падна върху лицето ми. Той постави пръст под брадичката ми и обърна лицето ми на една страна, а после на другата.
— Как изглеждаше третият мъж? — попита ме той тихо.
— Целият в бяло — изрекох през полузатворени устни. — И сияен.
— С какво беше облечен?
— Видях само бял плащ.
— А какво имаше на главата?
— Виждах само белота.
— А лицето му?
— От ярката светлина не можех да видя лицето му.
— Дете, мислиш ли, че той имаше име?
Почувствах как думата идва на устата ми, макар да не я разбирах.
— Уриил.
Ръката под брадичката ми беше съвсем неподвижна. Мъжът ме погледна в лицето, сякаш искаше да ме прочете като някоя от бащините ми книги:
— Уриил ли?
— Да, сър.
— Знаеш ли кой е Уриил?
Поклатих глава:
— Просто си помислих, че това е името на онзи, който влезе с вас. Но никога не съм чувала името, преди да го изрека току-що.
По-младият мъж се обърна към баща ми:
— Когато казвате, че не е с ума си, да не искате да кажете, че тя притежава Зрението?
— Тя говори несвързано — отвърна упорито баща ми. — Нищо повече. Добро момиче е, пращам я на църква през всеки ден от живота й. Не иска да обиди никого, просто говори каквото й хрумне. Не може да се сдържа. Тя е малоумна, нищо повече.
— А защо я обличате като момче? — попита мъжът.
Баща ми сви рамене:
— О, ваша светлост, времената са тревожни. Трябваше да я преведа през Испания и Франция, а след това през Ниските земи, без майка, която да я пази. Налага ми се да я пращам по поръчки и да я карам да работи като мой писар. За мен щеше да е по-добре, ако беше момче. Предполагам, че когато стане зряла жена, ще трябва да й позволя да носи рокля, но няма да знам как да се справям с нея. С момиче бих бил напълно объркан. Но с едно малко момче мога да се справя, като момче тя може да ми е полезна.
— Тя има Зрението — промълви по-възрастният мъж. — Боже мой, идвам да търся ръкописи, а намирам момиче, което вижда Уриил и знае святото му име — той се обърна към баща ми. — Има ли познания по светите въпроси? Чела ли е нещо повече от Библията и катехизиса? Чете ли вашите книги?
— Кълна се в Бога, не — изрече прочувствено баща ми. Лъжеше безкрайно убедително. — Кълна ви се, милорд, възпитал съм я като добро, невежо момиче. Тя не знае нищо, кълна ви се. Нищо.
По-възрастният мъж поклати глава:
— Моля ви — обърна се той любезно към мен, а после към баща ми, — не се страхувайте от мен. Можете да ми се доверите. Това момиче е надарено със Зрението, нали?
— Не — каза дръзко баща ми, отричайки дарбата ми заради собствената ми безопасност. — Тя е само едно малоумно момиче, бремето на моя живот. Създава ми повече грижи, отколкото струва самата тя. Ако имах роднини, при които да я изпратя — щях да го сторя. Тя не заслужава вниманието ви…
— Успокойте се — мило каза младият мъж. — Не сме дошли да ви създаваме неприятности. Този благородник е Джон Дий, моят възпитател. Аз съм Робърт Дъдли. Не трябва да се боите от нас.
Щом чу имената им, баща ми стана още по-неспокоен, както с право можеше да се очаква. Красивият младеж беше син на най-великия човек в страната: лорд Джон Дъдли, протектор на самия крал на Англия. Ако библиотеката на баща ми им се понравеше, тогава можеше да започнем да доставяме книги на краля, който беше начетен и обичаше науките, и щяхме да натрупаме състояние. Но ако намереха книгите ни за противодържавни, богохулни или еретични, тогава можехме да бъдем хвърлени в тъмница или изпратени в ново изгнание, или на смърт.
— Много сте любезен, сър. Да донеса ли книгите си в двореца? Светлината тук е много слаба за четене, няма нужда да се задоволявате с малкия ми магазин…
По-възрастният мъж не ме пускаше. Още държеше брадичката ми и ме гледаше в лицето.