— Имам тълкувания на Библията — продължи бързо баща ми. — Някои много стари на латински и гръцки, а също и книги на други езици. Имам някои рисунки на римски храмове с обяснение на пропорциите им. Имам копие от някои математически таблици за числа, които ми бяха дадени, но, разбира се, не съм достатъчно учен, за да ги разбера. Имам някои рисунки по анатомия от гръцките…
Най-сетне мъжът на име Джон Дий ме пусна.
— Може ли да видя библиотеката ви?
Забелязах нежеланието на баща ми да позволи на този човек да оглежда лавиците и чекмеджетата, на които бе подредена сбирката му. Страхуваше се, че сега, при новото управление, някои от книгите може да са забранени като еретични. Знаех, че книгите с тайна мъдрост на гръцки и староеврейски бяха винаги скрити, зад плъзгащата се задна част на библиотеката. Но дори изложените, онези, които бяха на показ, можеха да ни въвлекат в беда в тези несигурни времена.
— Да ви ги изнеса ли тук?
— Не, ще вляза вътре.
— Разбира се, милорд — предаде се той. — За мен ще бъде чест.
Той влезе пръв във вътрешната стая и Джон Дий го последва. Младият лорд, Робърт Дъдли, се настани на едно от столчетата и ме погледна с интерес.
— Значи си на дванайсет години?
— Да, сър — излъгах бързо, макар всъщност да бях почти на четиринайсет.
— И си девойка, макар и облечена като момче.
— Да, сър.
— Не е ли уговорено да се омъжиш?
— Не веднага, сър.
— Но скоро ще се сгодиш?
— Да, сър.
— И кого ти е избрал баща ти?
— Трябва да се омъжа за един братовчед от семейството на майка ми, когато стана на шестнайсет — отвърнах. — Не ми се иска твърде много.
— Ти си момиче — каза с насмешка той. — Всички млади момичета казват, че не им се иска.
Стрелнах го с поглед, който показваше твърде ясно неприязънта ми.
— Охо! Оскърбих ли те, госпожице-момче?
— Зная какво искам, сър — казах тихо. — И не приличам на другите момичета.
— Явно. Е, какво искаш, госпожице-момче?
— Не желая да се омъжвам.
— А как ще се изхранваш?
— Бих искала да имам собствена печатница, и да печатам книги.
— А смяташ ли, че едно момиче, дори красиво момиче в мъжки дрехи, може да се справи без съпруг?
— Сигурна съм, че бих могла — казах. — Вдовицата Уъртинг има магазин отсреща.
— Вдовицата е имала съпруг, който да й осигури състояние, не е трябвало да го припечелва сама.
— Едно момиче може и само да натрупа състояние — казах упорито. — Смятам, че едно момиче може да управлява магазин.
— И какво друго може да управлява едно момиче? — подразни ме той. — Кораб? Армия? Кралство?
— Ще видите жена да управлява кралство, ще видите, че една жена може да управлява кралство по-добре от всеки друг на света преди нея — изстрелях в отговор, а после спрях, когато видях изражението на лицето му. Покрих устата си с ръка. — Не исках да кажа това — прошепнах. — Знам, че една жена трябва винаги да бъде ръководена от баща си или от своя съпруг.
Той ме погледна, сякаш искаше да чуе още.
— Госпожице-момче, мислиш ли, че ще доживея да видя как жена управлява кралство?
— В Испания се е случвало — казах със слаб глас. — Веднъж. Кралица Изабела.
Той кимна и изостави темата, сякаш дърпаше и двама ни назад от ръба на нещо опасно.
— И така, знаеш ли как да стигнеш до двореца Уайтхол, госпожице-момче?
— Да, сър.
— Тогава, след като мистър Дий избере книгите, които иска да види, можеш да ги донесеш там, в моите покои. Ясно ли е?
Кимнах.
— Как върви магазинът на баща ти? — попита той. — Продава ли много книги? Идват ли много клиенти?
— Не много — казах предпазливо. — Но ние сме тук отскоро.
— Значи твоята дарба не го направлява в занятието му?
Поклатих глава:
— Не е дарба. По-скоро е като някаква лудост, както казва той.
— Проговаряш неволно? И виждаш неща, които другите не могат да видят?
— Понякога.
— А какво видя, когато погледна мен?
Гласът му беше много нисък, сякаш искаше да ми подскаже да му отговоря с шепот. Вдигнах очи от ботушите му, от силните му крака и красивата му връхна дреха, към меките гънки на бялата му надиплена яка, към чувствената му уста и наполовина закритите от ресниците му тъмни очи. Той ми се усмихваше, сякаш разбираше, че чувствам бузите, ушите и дори косата си сгорещени, сякаш той бе испанското слънце, огряло върху главата ми.
— Когато ви видях за първи път, си помислих, че ви познавам.
— Отпреди? — попита той.
— От едно бъдно време — казах неловко. — Помислих си, че ще ви познавам в дните, които тепърва предстоят.