Клифърд Саймък
Схватката
Беше хубав часовник. Повече от тридесет години бе работил добре. Първо беше на баща му, а след неговата смърт, майка му го запази за него и му го даде на осемнадесетия му рожден ден. През всичките години след това той му бе служил вярно.
Но сега, сверявайки го с часовника на стената в редакцията и поглеждайки от ръката си към големия циферблат над шкафа за палтата, Джо Крейн бе принуден да признае, че неговият часовник не беше точен: бе избързал с един час. Той показваше седем часа, а онзи на стената показваше една шест.
Като поразмисли малко, Джо се сети колко необикновено тъмно му се бе сторило навън, докато караше към службата си по някак странно пустите улици.
Той стоеше в залата, умълчан и заслушан в бръмченето на телетипните машини. Горе някои от лампите светеха, хвърляйки отблясъци върху телефоните, пишещите машини и белите като порцелан тампони за лепило, струпани върху бюрото на редактора.
„Каква тишина“, помисли си Джо. „Тишина, покой и тъмнина!“ Но след час стаята щеше да се оживи. Ед Лейн, редакторът на новините, щеше да пристигне в шест и половина, а малко след него щеше да влети и Франк Макей — редакторът на светската хроника.
Крейн вдигна ръка и разтърка очите си. Можеше да си поспи още един час. Можеше да…
Я чакай! Той не бе събуден от ръчния си часовник, а от будилника. Това означаваше, че будилникът също беше с един час напред.
— Някак не се връзва — рече Крейн високо.
Той се промъкна край бюрото и се отправи към своя стол и пишещата си машина. Нещо върху бюрото до пишещата машина се раздвижи… нещо което проблясваше. Бе голямо колкото плъх и лъскаво. Изведнъж по някакъв странен начин то накара Джо да замръзне на място и да преглътне, усетил празнота в стомаха и буца в гърлото си.
Онова нещо бе клекнало до пишещата машина и го гледаше изпитателно. Нямаше и помен от очи или пък някакво лице и все пак Джо знаеше, че съществото го гледа изпитателно.
Действащ почти инстинктивно, той грабна един тампон от редакторското бюро. Запрати го с все сила и тампонът образува бяла непрекъсната линия на светлината на лампата като непрекъснато се въртеше. Улучи право в целта, повдигна съществото и го събори от бюрото. Тампонът се разби на пода, посипвайки наоколо дребни пластмасови парчета и слузести капки от полуизсъхнало лепило.
Лъскавото нещо се превъртя няколко пъти през глава и се удари в пода. Когато се изправи и хукна през стаята, краката му издадоха металически звук. Крейн сграбчи ножа за разрязване на хартия, който бе доста тежък, и го запрати със силен замах, изпълнен с омраза и погнуса. Острието падна пред тичащото същество и се заби дълбоко в дъсчения под.
Металният плъх се втурна в друга посока, а изпод нозете му изхвърчаха трески. Той отчаяно се хвърли към шкафа за канцеларски материали, провирайки се през десетсантиметровата пролука между вратата и шкафа.
Крейн изтича светкавично и затвори вратата, блъскайки я с две ръце.
— Пипнах те! — извика той.
Докато седеше с гръб, опрян във вратата, Джо се замисли.
„Как се уплаших“, каза той на себе си. „Уплаших се от една глупава, лъскава гадина, подобна на плъх.“ А може би наистина бе плъх… бял плъх. Но пък нямаше опашка. Нямаше и лице. Все пак съществото бе погледнало към него.
„Побърквам се“, рече си той. „Крейн, ти откачаш!“
Нещо никак не се връзваше. Не пасваше с тази утрин на 18-ти октомври, 1952-ра година. Не съответстваше и на двадесети век. Нито пък на нормалния човешки живот.
Джо се обърна, хвана здраво дръжката на вратата и я завъртя с намерение да отвори вратата с едно рязко дръпване. Обаче дръжката се хлъзна изпод пръстите му и не помръдна. Вратата остана затворена.
„Заключила се е“, мислеше си Крейн. „Ключалката е щракнала, когато съм затръшнал вратата, а аз нямам ключ. Дороти има, но тя винаги оставя вратата отворена, защото трудно се отваря, когато се заключи. Почти винаги трябва да вика портиерите. Сигурно някой от техниците вече е дошъл на работа. Може би ще трябва ад го повикам и да му кажа…“
„Какво да му кажа? Да му кажа, че съм видял метален плъх в шкафа за материали? Да му кажа, че съм хвърлил по него тампона с лепило и съм го съборил от бюрото? Че съм хвърлил също и ножа за хартия и за да му докажа, ще му посоча забития в пода нож?!“
Крейн поклати глава.
Той отиде до ножа и го издърпа от дъската. Постави го обратно върху бюрото и срита парчетата от счупения тампон така, че да не се виждат.
Вече пред собственото си бюро, Джо взе три листа хартия и ги пъхна в пишещата си машина.
Машината започна да пише! Съвсем сама, без да я докосва!!! Джо стоеше и тъпо гледаше как клавишите й се издигат и спускат. Върху листа се четеше следното съобщение: Стой настрани от това, Джо. Не се замесвай. Може да пострадаш.