Джо Крейн издърпа листата от машината. Той ги смачка на топка и ги хвърли в кошчето за отпадъци. После излезе, за да си вземе чаша кафе.
— Знаеш ли, Луи — каза Джо на мъжа зад барплота, — когато човек живее сам твърде дълго, започват да му се привиждат разни неща.
— Да — съгласи се Луи. — Аз например бих откачил с твоята къща. Щях да се чудя какво да правя с толкова празни стаи в нея. Трябваше да я продадеш, когато почина майка ти.
— Не можах — отвърна Крейн. — Толкова време е била мой дом.
— Тогава да беше се оженил — рече Луи. — Не е хубаво да живееш сам.
— Твърде късно е вече — каза му Крейн. — Никой не би ме изтърпял.
— Скътал съм една бутилчица — рече Луи. — Не мога да ти налея в чаша, но ще ти сипя малко в кафето.
Крейн поклати отрицателно глава.
— Днес ще имам много работа.
— Сигурен ли си? Нищо няма да ти струва — като за приятел.
— Не, благодаря ти, Луи.
— На тебе ли ти се привиждат разни неща? — извиси глас Луи.
— Да ми се привиждат неща ли?! — удиви се Крейн.
— Да, нали каза, че когато човек живеел дълго сам, започвал да вижда разни работи.
— О, казах го просто ей тъй — рече Крейн.
Той гаврътна кафето си и се върна в офиса.
Сега залата беше позната гледка: Ед Лейн бе дошъл и ругаеше помощника си. Франк Макей лепеше изрезки от опозиционния вестник. Бяха дошли и неколцина от репортерите.
Крейн хвърли бърз поглед към вратата на шкафа за материали. Беше все още затворена.
Телефонът върху бюрото на Макей зазвъня и редакторът на светската хроника вдигна слушалката. Той слуша мълчаливо миг-два, после свали слушалката от ухото си и сложи длан върху микрофона.
— Джо — рече той, — поеми го. Някакъв ебалник твърди, че срещнал по улицата шевна машина.
Крейн посегна към своя телефон.
— Дайте ми го на 246 — каза той на телефонистката.
В ухото му някой завика:
— Там „Хералд“ ли е? „Хералд“ ли е там? Ей, ало…
— Тук е Крейн рече Джо.
— Аз търся „Хералд“ — рече мъжът. — Искам да им кажа…
— Говорите с Крейн от „Хералд“ — уведоми го Крейн. — Какво има?
— Вие репортер ли сте?
— Да, репортер съм.
— Тогава слушайте много внимателно. Ще се опитам да ви го разкажа бавно и ясно и точно така, както се случи. Вървя си аз по улицата и гледам…
— Коя улица? — попита Крейн. — И как се казвате?
— „Ийст Лейк“ — отвърна човекът. — Блок номер пет или шестстотин. Не си спомням точно. Там видях оная ми ти шевна машина да се носи по улицата… и си рекох — помислих си това, което всеки би си помислил като види шевна машина — рекох си, че някой сигурно я е превозвал по улицата и тя просто се изхлузила. Макар че е странно, защото улицата е равна. Няма никакъв наклон, нали разбирате? Не може да не го знаете това място. Равно е като тепсия. А наоколо нямаше жива душа. Беше рано сутринта, нали така…
— Как се казвате? — попита Крейн.
— Как се казвам ли? Смит — казвам се Смит. Джеф Смит. И така, помислих си, че трябва да помогна на този човек, който си бе изпуснал шевната машина… протегнах ръка, за да я спра, а тя отскочи. Тя…
— Тя какво?! — изкрещя Крейн.
— Отскочи! Заклевам се, мистър! Когато посегнах да я спра, тя отскочи и аз не можах да я хвана. Сякаш знаеше, че искам да я хвана, а тя не желаеше никой да я спира. И тъй, тя отскочи, заобиколи ме и се понесе бързо-бързо по улицата, набирайки скорост. А щом стигна до ъгъла, най-спокойно си зави и хич окото й не трепна, но…
— Кажете си адреса — прекъсна го Крейн.
— Моя адрес ли? Я чакай! Защо ви е моят адрес? Нали аз ви се обаждам? За да ви кажа за шевната машина! Обадих ви се, за да ви разкажа за една шевна машина, а вие само ме прекъсвате…
— Трябва да имам адреса ви — рече Крейн, — ако ще пиша за тази история.
— О, ами добре тогава, щом тъй трябва. Живея на „Норт Хемптън“ №203 и работя в „Аксел Машинс“. Работя на струг, нали така… Не съм пил от доста време. Сега съм съвсем трезвен.
— Добре — рече Крейн. — Продължавайте, разкажете ми!
— Ами, то няма кой знае какво още да разказвам. Само това, че когато онази ми ти машина мина покрай мене, направо усетих, че ме наблюдава! А как ще вземе да ме наблюдава една шевна машина, щом няма очи? И…
— Защо мислите, че ви е наблюдавала?
— Не зная, мистър. Просто го усетих. Сякаш кожата на гърба ми започна да пъпли нагоре.
— Мистър Смит, виждали ли се и друг път подобно нещо? Да кажем, пералня или друга машина?
— Не съм пиян! Не съм слагал и капка в устата вече цели седмици. Значи, никога не съм виждал таквоз нещо преди. Но истина ви казвам, мистър. Аз съм човек с авторитет. Можете да се обадите на когото поискате и да попитате. Потърсете Джони Джейкъбсън от бакалница „Червения петел“. Той ме познава и ще ви каже. Ще ви каже, че…