— Може би, но още не съм свършил.
— А разказа за шевната машина?
— Шевната машина е била осъзната — рече Крейн. — Била е свободно лице и е имала право да се разхожда по улицата. Освен това…
— Какво пиеш в момента? — изрева Макей.
— Бира — отвърна Крейн.
— Казваш, че си по следите на нещо?
— Да.
— Ако беше някой друг, а не ти, на часа щях да му вържа тенекията и да го изхвърля — рече Макей. — Но ти винаги ще изровиш нещо хубаво.
— Не става въпрос само за шевната машина — каза Крейн. — Пишещата ми машина също.
— Какви ги говориш?! — извика Макей. — За какво става дума?
— Нали знаеш? — рече търпеливо Крейн. — Онази шевна машина…
— Аз съм много търпелив с тебе, Крейн — рече Макей, но в гласа му изобщо нямаше търпение. — Обаче нямам намерение да си чеша езика цял ден с тебе. Какъвто и да е този твой случай, гледай да е хубав! За твое собствено добро, гледай да е много хубав!
Слушалката изчатка в ухото на Крейн.
Той се върна в кухнята, седна на стола пред пишещата машина и вдигна краката си върху масата.
Първо: Крейн бе отишъл по-рано на работа, а това беше нещо, което той никога не правеше. По-късно, да, но никога по-рано. Беше отишъл рано заради часовниците, които не бяха точни. Навярно все още бяха неточни, макар че „не бих се обзаложил“, помисли си Крейн. „За нищо не бих се обзаложил! Вече не!“
Той протегна ръце и зачука по клавишите на машината.
— Ти си знаела, че часовникът ми е напред, нали?
„Знаех“, написа машината.
— Случайно ли беше напред?
„Не“, отвърна тя.
Крейн спусна краката си от масата и ходилата му шумно се удариха в пода. Той посегна към парчето тръба до умивалника.
Машината тракаше невъзмутимо:
„Беше запланувано по този начин“, написа тя. „Те го направиха.“
Крейн се вдърви на стола си.
— Те го направиха?!
Те бяха направили машините осъзнати.
Те бяха сложили часовниците му напред.
Бяха ги сложили напред, за да може той да отиде по-рано на работа и да завари металното, плъхоподобно същество клекнало върху бюрото му, за да може неговата пишеща машина да говори с него и да му каже, че е осъзната, без никой друг да чуе и да обърка работата.
— За да зная аз! — За да науча!
За първи път от началото на тази история той изпита известен страх, огромна студена буца заседна в стомаха му и по гръбнака му пробягаха тръпки.
— Но защо? — попита той. — Защо аз?
Без да усети, Крейн бе изказал на глас мислите си и разбра чак, когато пишещата машина му отговори.
„Защото ти си средното ниво. Защото си средният жител на тази планета.“
Телефонът отново иззвъня. Крейн с мъка се изправи и отиде в трапезарията, за да вдигне слушалката. В другия край на линията се чу сърдит женски глас.
— Обажда се Дороти — рече гласът.
— Здрасти, Дороти — измънка Крейн.
— Макей ми каза, че си се прибрал вкъщи, защото не ти е добре. Аз лично се надявам да не оживееш.
Крейн преглътна.
— Защо? — попита той.
— Ти и твоите тъпи номера! — беснееше тя. — Джордж все пак успя да отвори вратата!
— Коя врата?
— Не се прави на света вода, ненапита, Джо Крейн! Знаеш коя врата! Вратата на шкафа за материали — ето коя!
Крейн усети как стомахът му се сви и за малко да пльосне на земята.
— А, тази врата ли? — каза той.
— Какво беше онова нещо, което бе скрил вътре? — запита строго Дороти.
— Нещо ли?! — рече Крейн. — Ама аз никога…
— Приличаше на кръстоска между плъх и механична играчка — каза тя. — Нещо, което само жалък зевзек като тебе би могъл да измисли и да прахоса сума ти вечери, за да го изработи.
Крейн се опита да каже нещо, но звукът заседна в гърлото му.
— То ухапа Джордж — продължаваше Дороти. — Джордж го сгащи и се опита да го хване, а зверчето го ухапа.
— Къде е то сега? — попита Крейн.
— Избяга — отвърна Дороти. — Обърна всичко наопаки. Закъсняхме за едно от изданията с десет минути, защото всички тичаха насам-натам като отначало го гонеха, а по-късно се опитваха да открият къде се е скрило. Шефа и с въжета не можеш го удържа. Когато му паднеш в ръцете…
— Но, Дороти — рече умолително Крейн, — аз никога…
— Някога бяхме добри приятели — прекъсна го Дороти. — Преди да се случи това, бяхме приятели. Обадих ти се само, за да те предупредя. Не мога да говоря повече, Джо. Шефът се връща.
Нещо изщрака, след което се чу само бръмченето на линията. Крейн затвори и се върна в кухнята.
Значи върху бюрото му наистина е имало нещо. Не е било халюцинация онова страховито същество, срещу което Крейн бе хвърлил тампона, а то се бе скрило в шкафа.
Само че сега дори да разкажеше онова, което знаеше, никой нямаше да му повярва. В офиса вече обсъждаха съществото. То изобщо не беше метален плъх, а механична играчка, на която само някой върл зевзек би си посветил свободните вечери.