— Извинете, сър — каза той, — не е честно да задавате такъв въпрос на подчинен.
Писарите затаиха дъх. Всички бяха смаяни (авторът на остроумието не по-малко от ближните си), а по лицето на госпожица Делакур, пълна, добродушна жена, се разля широка усмивка. Господин Алейн почервеня като дива роза и устните му се сгърчиха като на разярен гном. Той размаха свит пестник под носа на човека с такава бързина, че накрая ръката му затрептя като кълбовидния електрод на някакъв електрически апарат.
— Нагъл простак! Безочлив грубиян! Ще ти видя сметката! Стой да видиш! Или ще се извиниш за наглостта си, или моменталически напускаш канцеларията! Или ще искаш извинение, или ще напуснеш веднъж завинаги!
……………………………………
Стоеше в един вход срещу кантората и чакаше да види дали касиерът ще излезе сам. Всички чиновници излязоха и накрая касиерът излезе заедно с главния писар. Нямаше смисъл да го заговаря, щом главният е с него. Човекът съзнаваше, че положението е лошо. Бяха го принудили да поиска унизително извинение от господин Алейн за дързостта си, но знаеше, че отсега нататък място няма да може да си намери в кантората. Спомняше си как Алейн пропъди малкия Пийк, за да открие място за своя племенник. Мъчеха го и ярост, и жажда за мъст, сам не можеше да се понася и светът му беше крив. Господин Алейн нямаше да го остави нито за миг на мира. Оттук нататък животът му щеше да бъде ад. Тоя път съвсем се бе овътрил. Не можеше ли да стиска предни зъби? Впрочем двамата с господин Алейн никога не се бяха погаждали, особено от деня, когато Алейн дочу как той подражаваше неговия ълстърски говор, за да прави смях на Хигинс и госпожица Паркър; оттам бе почнало всичко. Да беше опитал да изкрънка нещо от Хигинс, но Хигинс май никога нямаше грош у себе си, пък и как ще има човек като него, с две къщи на ръце.
Той пак почувства как едрото му тяло до болка копнее за разтухата на кръчмата. Мъглата почваше да го щипе и той се замисли не би ли могъл да накара Пат, келнера на „О’Нийл“, да му пусне нещо. Не можеше да измъкне от него повече от шилинг — а само с един закъде? И все пак трябваше на всяка цена да намери отнякъде пари: беше дал и последното си пени за халбата бира, а скоро щеше да стане твърде късно, за да търси пари откъдето и да е. Внезапно, както си играеше със златната верижка на часовника, той се сети за заложната къща на Тери Кели на „Флотска“. Разбира се! Спасение! Как не му дойде наум по-рано?
Бързо премина през тясната „Темпъл Бар“, като си мърмореше, че всички те могат да вървят по дяволите, но той тая нощ ще го удари на живот. Служителят в къщата на Кели рече пет, но вещото лице склони на шест шилинга и накрая шестте шилинга му бяха наброени до стотинка. Излезе от заложната къща с радостно чувство, подредил монетите на стълбче между палеца и пръстите си. „Уестморландска“ беше гъчкана от млади мъже и жени, които се връщаха от работа, а дрипави хлапета щъкаха насам-натам и крещяха заглавията на вечерните вестници. Човекът си пробиваше път през тълпата, наблюдавайки това зрелище с гордо задоволство, и властно оглеждаше девойките от разните кантори. Главата му шумеше от трамвайните гонгове и свирещите колела, а носът му вече надушваше къдравите изпарения на пунша. И докато вървеше нататък, той предварително обмисляше изразите, с които щеше да разкаже случката на момчетата:
— И тъй, аз само го погледнах — съвсем хладно, значи, погледнах и нея. Сетне пак се вгледах в него — без да бързам, значи. Извинете, сър, не е честно да задавате такъв въпрос на подчинен, казвам.
Флин Гагата седеше в обичайния си ъгъл в кръчмата на Дейви Бърн и като чу разказа, почерпи Фарингтън3 едно малко уиски и му рече, че не бил слушал по-остроумно нещо до тоя ден. Фарингтън също го почерпи. След малко пристигнаха О’Халоран и Пади Ленард и случката отново бе разказана пред тях. О’Халоран почерпи всички по едно голямо греяно малцово и заразправя как срязал началника си, когато работел във фирмата на Калън на улица „Фаунс“; но тъй като отговорът бе по в стила на пасторалната поезия4, той трябваше да признае, че не е тъй остроумен като отговора на Фарингтън. При тия думи Фарингтън каза на момчетата да обърнат чашите, за да повторят.
И докато всеки си избираше пиячка по свой вкус, не щеш ли, в кръчмата влиза не друг, а Хигинс. Иска ли питане, и той трябваше да бъде включен в почерпката. Накараха го да разкаже своята версия на случката и той го стори много красноречиво, въодушевен от петте чаши греяно уиски пред себе си. Всички избухнаха в гръмогласен смях, когато той им показа как господин Алейн размахвал юмрук в лицето на Фарингтън. Сетне взе да имитира Фарингтън, казвайки: И нашият герой, без да му мигне окото, а в това време Фарингтън оглеждаше дружинката изпод натежалите си мътни очи, подсмихваше се и от време на време изсмукваше с долната си устна по някоя и друга капчица алкохол, случайно попаднал в мустаците му.
3
Фарингтън е
4
Намек за елегантното волнодумство в ренесансовия пасторал. Подобни думи казва Кралицата в „Хамлет“.