— Да, това му е цаката!
— Кво разбираш ти бе? — свирепо му се сопна Фарингтън. — Я си затваряй плювалника!
— Шт, шт — рече О’Халоран, като забеляза гнева, изписан по лицето на Фарингтън. — Плаща, момчета! Да пийнем по глътка и да си вдигаме чуковете.
Един много навъсен човек стоеше на ъгъла при моста „О’Конъл“ в очакване малкият сандимаунтски трамвай да го откара вкъщи. Беше пълен със затаен гняв и жажда за мъст. Чувстваше се унижен и недоволен: дори пиян не беше; и в джоба си имаше само две пенита. Проклинаше всичко и всички. Здравата се беше натопил в службата, заложил бе часовника си и бе профукал всичко, а дори не се бе напил. Отново го налегна жажда и той пак закопня за топлата и душна пивница. Беше загубил славата си на каяк, на два пъти бе победен от някакво си хлапе. Сърцето му кипеше от ярост, а като си припомни жената с голямата шапка, как роклята й бръсна неговия стол и нейното pardon, едва не се задуши от бяс.
Трамваят го стовари на „Шелбърн-роуд“ и той повлече огромното си тяло в сянката на казармената ограда. Противно му бе да се прибере вкъщи. Влезе през черния вход, но в кухнята нямаше никой, а и огънят в печката бе почти загаснал. Той кресна нагоре по стълбите:
— Ада! Ада!
Жена му, дребна женица с остри черти на лицето, тормозеше мъжа си, когато бе трезвен, и бе тормозена от него, когато бе пиян. Имаха пет деца. По стълбите надолу припна малко момченце.
— Кой е? — рече човекът, взирайки се в тъмата.
— Аз, тате.
— Кой си ти? Чарли?
— Не, тате. Том.
— Къде е майка ти?
— Отиде на черква.
— Отишла… А сети ли се да ми остави нещо за вечеря?
— Да, тате. Аз…
— Запали лампата. Защо в кухнята е тъмно? Другите легнаха ли?
Докато момченцето запали лампата, човекът тежко се тръшна на стола. Почна да имитира говора на синчето си и заповтаря повече на себе си: На черква! На черква отишла, моля ви се! Когато лампата светна, той удари с юмрук по масата и викна:
— Къде ми е вечерята?
— Аз… аз ще я приготвя, тате — рече момченцето.
Човекът разярено скочи на крака и посочи огъня.
— На тоя огън? Оставил си огъня да изгасне. Бога ми, сега ще ти дам да разбереш!
Той отиде до вратата и грабна бастуна, оставен зад нея.
— Ще ти дам да разбереш как се оставя огънят да загасне! — рече той и запретна ръкава си, за да не му пречи.
Момченцето извика: О, тате! — сетне взе да скимти и да тича около масата, но човекът тръгна по него и го хвана за дрехата. Момченцето отчаяно се заоглежда на всички страни, но като не намери начин да се спаси, падна на колене.
— На сега, та пак да оставяш огъня да загасне! — рече човекът и яростно го шибна с бастуна. — На ти и тоя, и тоя, кутре такова!
Момчето силно изписка от болка, когато бастунът се впи в бедрата му. Сбра ръчички високо във въздуха и гласът му затрепери от страх.
— Ах, тате — проплака то. — Не ме бий, тате! И аз… аз… ще кажа една Аве Мария за тебе… ще кажа една Аве Мария за тебе, тате, само не ме бий… Ще кажа една Аве Мария…