Самолетът кацна сред плътна дъждовна пелена.
— Имаш ли чадър? — угрижено попита Коротков.
— В багажа ми е.
— Дявол да го вземе! И моят е там. Ако вместо ръкав, дадат автобус, ще подгизнем… Само това липсваше — да настинем и да се разболеем!
— Ами хайде да пуснем другите напред и да слезем последни — предложи Настя. — Ще изчакаме всички да слязат по стълбичката и тогава — бегом надолу. Така ще стане по-бързо, отколкото да се влачим в тълпата, тя винаги те бави — има и възрастни хора, и пътници с деца или с големи багажи.
Но стюардесите помолиха пътниците от бизнес класа да напуснат самолета първи, което Настя, естествено, абсолютно бе забравила: макар да имаше опит, той не беше голям. Долу пред стълбичката бяха спрели два автобуса и микробус с надпис VIP. Пред него чакаше момиче с чадър и табела, на която под логото на ВИП залата се мъдреха имената на Коротков и Каменская.
— Я виж ти — радостно възкликна Юра, — това е за нас. Ей, братчето ти е голяма работа!
Ала дори за няколкото секунди, които бяха нужни, за да слязат по стълбичката и да стигнат до микробуса, те се намокриха до кости под плющящите студени дъждовни струи.
— Шофьорът ви чака във ВИП залата — сладко изчурулика служителката от летището, — дайте, моля, багажните си квитанции.
— Какво, и багажа ли ще ни донесат? — шепнешком се обърна Коротков към Настя.
— Нямай и капчица съмнение — позасмя се тя.
Докато донесат багажа, те успяха да изпият във ВИП залата по чашка кафе и да се запознаят с шофьора, симпатичен добродушен човек на име Володя. Съобщи им, че е изпратен от банка АПК, че колата е взета под наем и ще бъде денонощно на тяхно разположение. Пък той, Володя, ще ги закара където пожелаят, защото е израснал в този град, дълги години е бил таксиметров шофьор и знае тук всяка улица и сграда. А управителят на филиала на банка АПК ги очаква в офиса и е готов да изпълнява всякакви техни молби и желания, които са по възможностите му.
С една дума, началото никак не беше лошо…
Александър Каменски бе наясно, че да се опитва да спори със сестра си, е безнадеждна работа, затова беше запазил места точно в онзи хотел, който бе намерила Настя, а не в друг, предпочетен от него. Разбира се, за себе си би избрал малък, но скъп елитен хотел с апартаменти някъде из зелената зона, в покрайнините. Но Настя го помоли да резервира стаи в най-големия хотел в центъра на Вербицк.
— Не искам да бием на очи — обясни тя на брат си. — Изобщо не е нужно целият персонал да знае кога сме излезли, кога сме се прибрали и кой ни е посещавал. Това ще ни пречи. Колкото повече клиенти има в хотела, толкова по-лесно е да се изгубиш сред тях. И освен това, в големия хотел има много служители, а хората са най-важното в нашата работа. Колкото повече са, толкова се увеличават и шансовете ни да попаднем на сигурни източници.
Александър беше резервирал най-хубавите апартаменти, просторни, двустайни. Намираха се един до друг, на шестия етаж, чак в дъното на дълъг заплетен коридор — архитектурата на хотела се оказа доста сложна. Нещо повече, между двата апартамента откриха врата, която се отключвала, когато пристигал някой по-специален гост, пожелал да има две спални. Тогава помещенията се обединявали.
— Да ви отключа ли вратата? — учтиво попита пиколото, което ги бе придружило с багажа.
— Защо… — учудено сви рамене Коротков.
Ала Настя Каменская го прекъсна:
— Отключете я, моля.
По лицето на пиколото плъзна нечиста усмивчица, сиреч, ясно, пристигнала е двойка командировани, дамата смята да се възползва от предоставената свобода, а нейният спътник явно дори не е помислял за такава перспектива. На глас, естествено, не продума нищо, само отключи и предложи на гостите да огледат апартаментите и да се убедят, че всичко е наред. Хавлиите и чехлите са налице, лампите светят до една, минибарът е пълен, водата тече, прозорците се отварят… След което с достойнство се оттегли.
— За какво ти е вратата? — недоумяващо попита Коротков, когато останаха сами.
— Знам ли — безгрижно махна с ръка Настя. — Всичко е възможно… Човек никога не знае къде и кога ще го сполети неприятна изненада. А така ще си бъдем подръка.
— Говориш, сякаш още работим на „Петровка“ и сме дошли тук да разкриваме някакво кошмарно убийство.
— Ами аз наистина почти нямам представа за какво дойдохме тук и какви ще ги вършим. Затова, за всеки случай… Добре, да се преоблечем в сухи дрехи и да вървим в управлението на полицията, да се представим на местното ръководство.
— А в банката?