— И това е всичко, така ли? — недоверчиво попита полковникът.
— Това е — твърдо отговори Коротков. — А, не, излъгах ви, не е всичко. Имаме и молба от наш бивш колега да намерим негов стар приятел и да му предадем овеществени поздрави.
С тези думи той посочи торбичката с твърде изразителни форми, която държеше в ръцете си. Съдържанието й недвусмислено звънна.
— Този стар приятел при нас ли работи?
— Да. Майор Егоров, бивш началник на отдел „Убийства“.
Очите на полковник Баев едва забележимо се присвиха.
— Бивш, бивш… Знам го този. И подаръкът, както разбирам, е тематичен. Сами ли ще го търсите, или ви трябва помощ?
— Та нали сме детективи! — широко се усмихна Коротков. — Макар и бивши.
И се сепна, почувствал едва забележимото побутване с лакът.
— Трябва ни, другарю полковник — бързо се намеси Настя. — Не познаваме никого тук. И дори не знаем кое къде се намира. Ще ви бъдем благодарни, ако някой ни съдейства в издирването на майор Егоров.
Когато Баев погледна Настя, очите му бяха напрегнати, а погледът — тежък. Полковникът вдигна слушалката, обади се в дежурната част, попита къде е Егоров. Оказа се, че майорът е в кабинета си.
— Отдел „Убийства“ е в лявото крило, на втория етаж, там ще го намерите. Ако възникнат проблеми или въпроси — насреща съм.
— Благодарим, Игор Валеревич. Всичко хубаво.
Сержантът в приемната подробно им обясни как да минат през вътрешните преходи до лявото крило и в кои точно кабинети на втория етаж работят служителите от отдел „Убийства“. Стана ясно, че любовта към сложната архитектура е била присъща и на хората, строили сградата на управлението. Впрочем вероятно проектите и на нея, и на хотела, бяха дело на един и същ автор.
— И какво беше това? — ядосано попита Коротков, когато напуснаха приемната и поеха из коридорите. — Нали се бяхме разбрали да говоря само аз, а ти да се правиш на тъп статист, за да не дразниш женомразците.
— Юра, не се ядосвай — миролюбиво отговори Настя. — Бяхме се разбрали по никакъв начин да не се издаваме, че сме се готвили за това посещение. И да се преструваме, че сме точните хора, ала не твърде умни и ловки. Именно затова бяхме решили да съобщим на Баев, че трябва да намерим Егоров и да му предадем подарък. Та после никой да не се чуди откъде се знаем с него. Нали имаме телефона на Егоров, можехме просто да му звъннем. Но в рамките на легендата, че сме професионалисти, но недотам добри, трябваше да потърсим помощ за намирането му, а не да говорим на Баев какви печени детективи сме. Така цялото управление ще е наясно, че сме го търсили като обикновени външни хора. Нека Баев спи спокойно, след като се е уверил, че отдавна вече не сме детективи и сме изгубили всичките си навици, ако изобщо сме ги имали някога.
— Ами хайде поне сега да се обадим на този Егоров, може вече да не е в кабинета си, да е излязъл някъде. Или изобщо да си е тръгнал, докато ние го търсим из коридорите.
— Не — твърдо заяви Настя, — не бива. Ами ако не е сам в кабинета и някой чуе как разговаря с нас, преди официално да сме се запознали? На кой началник ще хареса негов подчинен без знанието на ръководството да общува с някакви съмнителни хора от столицата? Само ще причиним неприятности на човека. А така — всичко е официално, с благословията на Баев.
Отминаха кабинета с табелка, според която тук се намираше началникът на отдел „Убийства“. А от останалите врати завариха отворена само една. Точно зад нея намериха бившия шеф, а днес старши оперативен работник от отдела по разкриване на убийства — Виктор Егоров. Той беше висок, сбръчкан и измъчено мършав, каквито честичко изглеждат любителите на чашката. Възрастта му, ако се вярва на чичо Назар, далеч не беше пенсионна, но майорът изглеждаше като старец. Беше се отпуснал на стола, в пълна самота, и звукът на бързо затвореното чекмедже на бюрото не оставяше и най-малки съмнения какви са били заниманията му на работното място.
— От чичо Назар, значи? — равнодушно каза той. — Аха, ами влизайте де.
Съдържанието на торбичката с подаръка го задоволи, очите му лъснаха, той веднага заключи отвътре кабинета, извади чаши и предложи „да ударят по едно за запознанството“. Настя отказа и изрази пълна готовност да вдигне наздравица с чаша чай, а Коротков трябваше да се пожертва, защото нямаше начин да откаже.
— Стигнали сте до полковници, значи — с пиянска завист проточи Егоров. — То се знае, там при вас, в столицата, нещата са къде по-лесни, сума ти народ служи в полицията, за всички има място, на шефовете не им се свиди да раздават чинове. Когато бях млад, генералите в милицията в цялата страна на пръсти се брояха, а сега само в Москва с лопата да ги ринеш. За мен вече надежда няма, така и ще се пенсионирам като майор. Сигурно вече са ви подшушнали, че ме изгониха от длъжността началник-отдел и като голяма услуга ме оставиха старши оперативен работник в моя отдел. Народът се разбяга, никой не иска да работи, всички само за пари ламтят. То кой ли сега се интересува от разкриване на убийства. Та какъв интерес да има, като ей на, обрали го, а той дори не подава жалба, защото за него щетите са нищо и никакви, а аз, между другото, с такава сума бих могъл няколко години да живея като бял човек.