— Много се извинявам — подзе той, — не исках да ви обидя… Нали не се обидихте?
— Никак даже — усмихна се Настя с надеждата, че с това инцидентът може да се смята за приключен.
Но очевидно кавалерът беше на малко по-различно мнение.
— Нищо не исках да кажа… Вие сте много симпатична жена… — продължи той. — Дори може да се каже, че сте красива… Е, какво като не сте млада… Ама наистина ли не се обидихте?
— Не се обидих — повтори Настя бавно и отчетливо. — Всичко е наред.
— Хайде тогава да пийнем… като знак, че сте ми простили! — зарадва се мъжът.
— Аз не пия. Успокойте се, моля, не се сърдя.
Тя понечи да прояви непреклонност и да каже нещо рязко, ако той не я остави на мира, ала изведнъж си помисли, че и безсмисленото пререкание с нетрезвен мъж също е начин да избяга от мислите си.
— Но нали пиете нещо… Хайде на „ти“, а? Да пием брудершафт, тогава ще бъда сигурен, че не си се обидила.
Той издишаше алкохолни пари и Настя положи доста усилия да не се намръщи от миризмата. Внезапно се развесели.
— Ами хайде! — съгласи се тя. — Само че за мен нещо безалкохолно.
— Да не си нещо болна? — със съчувствие попита кавалерът.
— Аха. Нали виждаш: стара съм вече. Един милион болести, пия лекарства с шепи.
— Направи на дамата… — Мъжът понечи да поръча на бармана и се запъна.
Беше очевидно, че никога в живота си не се бе интересувал от безалкохолни напитки и не знае никакви имена на коктейли.
— „Снежинка“ — подсказа му Настя.
— Да! Забъркай на дамата „Снежинка“ — зарадва се мъжът. — А на мен уиски с кола.
Барманът се усмихна някак странно, неодобрително погледна Настя, но след минута сложи на бара две чаши: едната — висока и тясна — с коктейла, другата — по-ниска и по-широка — с уиски, разредено с пепси.
— Е, наздраве!
Кавалерът протегна напред своята свита в лакътя ръка с чашата. „За пиене — ще пийна — помисли си Настя, — още повече че наистина съм жадна. Виж, после ще трябва да се целуваме… Дано не умра от алкохолните пари.“
Спаси я Коротков. По-точно телефонът, който излъчи сигнал, че е получено съобщение. Настя бързо допи питието си, ловко се измъкна от пиянската прегръдка и извади телефона.
— Извинявай, спешно е.
Мъжът опита да се обиди, но тя вече бе забравила за него, впила очи в екрана, на който светеха чудесните думи: „Наред е. Идвам“.
НЕДЕЛЯ
На сутринта Коротков, пременен в костюм вместо вчерашните дънки, придаде на лицето си израз на делова съсредоточеност и се качи в колата при Володя. Личеше си, че е тръгнал да „решава въпроси“. А Настя, облечена по-простичко, като за разходка, излезе от хотела половин час след Юрий, измина две пресечки и свърна в една, на която още вчера Егоров бе оставил колата за нея. В хотела, разбира се, ги наблюдаваха, това беше ясно, но извън пределите му — едва ли. Външното наблюдение е скъпа работа, ако се извършва от професионалисти. А ако бяха аматьори — с Коротков щяха да ги забележат още първия ден.
Настя седна зад волана на вехтата кола и се зарадва: всичко бе познато и разбираемо, защото беше градила шофьорските си навици преди много години в коли от същото това поколение. Добре си спомняше пътя до психо неврологичния интернат и го измина уверено, без да наднича в картата на всеки кръстопът.
Медицинската сестра, с която бе разговаряла при първото си посещение, я нямаше, днес не била дежурна. Ала щом Дмитрий Голиков бе живял в интерната дълги години, със сигурност всички сестри бяха виждали неговата кутийка със съкровища, и то неведнъж. Една сестра на средна възраст, приличаща на бухнала кифла, веднага разбра за какво я питат.
— Помня я, разбира се — закима тя. — Защо, какво се е случило?
Настя извади снимката, показа я на жената.
— Ау, ами че това е нашият Дима — заахка сестрата. — Колко е младичък! Ама на колко години е тук?
— На осемнайсет.
— И този го помня. — Тя посочи с пръст Ворожец, който на снимката стоеше в центъра на групата, прегърнал с едната ръка Голиков, а с другата — момичето, което вероятно беше Юля. — Само че по-стар, естествено. Той дойде при нашия Дима тъкмо в моята смяна. Дълго ме разпитва как е той, що е, как се чувства, какво говори. После отиде в стаята му, поседя малко при него. Излезе много разстроен! Нищо, вика, не помни Димка, не ме и познава.
— Само веднъж ли дойде? — попита Настя.
— Когато съм била на смяна — веднъж, сигурна съм. Но нали ние работим денонощие и три почиваме. Може другите момичета да са го виждали.