Добре де, ако Егоров пожелае, ще дойде и ще си поговори с медицинските сестри от всяка смяна. Сега и бездруго няма време за нищо.
Настя помоли сестрата да огледа по-внимателно момичето от снимката.
— Обърнете внимание на шнолите. Приличат ли на онази, която си пазеше Голиков?
Сестрата дълго се взира, ту отдалечаваше ръката си със снимката, ту я доближаваше до очите си. После не издържа и сконфузено усмихната, извади от джоба си очила.
— Все не мога да свикна — въздъхна тя. — Имам чувството, че очилата за четене са признак на старост. Нали казват: старческо далекогледство. Ужасна дума — старческо! Особено за нас, жените.
Тя вдигна очи към Настя.
— А вие използвате ли очила?
— Разбира се — засмя се Настя, — отдавна. Постоянно ги нося със себе си.
Отвори чантата и показа калъфчето на медицинската сестра. Тя отново въздъхна — дали с разбиране, дали пък с облекчение — и пак заразглежда снимката.
— Май че беше същата — каза неуверено. — Дима пазеше една черна, пластмасова, с голямо червено цвете. А тук не е ясно какъв е цветът…
— Но като цяло прилича, така ли?
— Прилича. Много даже. Защо, какво се е случило? — повтори тя въпроса си, на който така и не бе получила отговор.
Затова пък получи плик, след което престана да проявява любопитство. Но накрая все пак добави:
— Ще трябва да съобщя на дежурния лекар за нашия разговор. Правилата ни тук са строги, ще знаете.
— Разбира се — усмихна се Настя, — съобщете му. Аз нямам никакви тайни.
Изглежда, вчерашните съображения намериха своето потвърждение. Дмитрий Голиков бе пазил шнолата на Юля, приятелката на неговия приятел. Е, и какво от това? Юля е била красавица, в нея може и четиримата да са били влюбени. Не, тук има още нещо… Нещо, което досега не бе хрумвало на Настя.
— И слава богу, че повече не е идвала! — заяви свадливо немлада жена с изтормозен вид, захабени ръце и дълбоки бръчки. — От Юлка й без това нищо нямаше да излезе, а къде да я денем с бебе и без мъж? Я колко гърла сме, едва свързваме двата края. Хем как да я изгониш, сестра е все пак. Щеше да ни увисне на шията, да ни подхвърли детето и да си развява полите.
— Сигурна ли сте за детето? — попита Егоров. Вече четирийсет минути слушаше злобните, пълни с омраза думи на по-голямата сестра на Юлия Улянцева, която наистина се оказа лесно да намери. — Бременна ли беше, когато замина?
— А, едва ли — тросна се жената. — Юлка много си въобразяваше, искаше да става артистка, а ако беше бременна, нямаше да замине. Вечно на нея се падаше най-доброто, нали беше по-малка. Когато се роди, аз бях почти на двайсет, че и останалите ни братя и сестри бяха поотраснали, така че родителите ни насочиха цялото си внимание към Юлка. Тя беше и красавицата, и умницата, и талантливата, и я очакваше голямо бъдеще. Всички ние, разбираш ли, сме нямали никакво бъдеще, освен да размахваме метлата, да товарим въглища и да копаем зеленчука, а тя била имала!
— Тогава защо споменахте нещо за дете? — не се предаваше Виктор. — След като замина, съобщи ли ви, че е родила?
— Да бе, ще ни съобщи, как ли пък не! За нея сме боклуци. След като се омете в Москва — край, дотук беше. Нито писмо, нито да звънне по телефона, нито е идвала. Поне родителите ни да беше навестила, кучката недна, докато още бяха живи. От мен да го знаеш: каква артистка е тя, дяволите я взели? Станала е проститутка, ей в това не се и съмнявам, за такива като Юлка пътят е един. А като се въргаляш с кого ли не в леглото, и бременността не е далече. Само че кой глупак ще се ожени за уличница? Значи, ще остане сама с детенце и без развратната си работа. И къде ще се дене? Само при нас, естествено, на нашия врат ще се метне. Та нали е принцеса, кучката с кучка, няма да си цапа ръцете с нормална работа. Е, щом не се върна, значи, разминало й се е без детенце. Може и да си е намерила някого. А може и да е умряла вече.
Егоров не долови и най-малко съжаление в гласа на по-голямата сестра на Юлия Улянцева. Дали още не бе забравила обидата, или пък в това семейство изобщо не беше прието да обичаш роднините си и да им помагаш? А може би единствената им грижа беше те самите да оцелеят…
— А Костя спомняте ли си?
— Ха, кой Костя? — злобно примижа жената. — Един рижав такъв, дето живееше през две къщи от нас ли?
— Не, Костя Смелков, с когото Юля е въртяла любов.
Името не й направи никакво впечатление. Дали не знаеше, че това е сегашният кмет на града, дали не се сети веднага…
— То с тая уличница кой ли не въртеше любов! Половината град й е бъркал под полата. Как пък да не им помня и имената! То не съм и знаела, тогава вече имах семейство, три деца, с мъжа ми се трепехме, колкото можехме, да нахраним и облечем всичките. Щото онези времена не бяха като сегашните, най-много на бройка и половина можеше да се работи, колко да спечелиш от това. Така че и двамата бачкахме по на две места, че и гледахме да изкарваме нещо допълнително, бял свят не виждахме. А ти ме питаш за Юлкините гаджета! Хич не ми беше до тях.