— Извинявай, Витя, не исках да те обидя. Просто си го помислих на глас. Слушай, а какви са тия приказки за убити еколози? Чу се дори в Москва.
— Абе пълна идиотщина! — с досада смънка Егоров. — Човек ще си рече, че в Москва нямате неразкрити убийства.
— Имаме, разбира се — засмя се Коротков. — Никъде няма справедливост, а виж, с неразкрити убийства е пълно навсякъде. Та какво казваш за еколозите?
— Ти пък защо се интересуваш? — с подозрение попита майорът. — Нали уж си дошъл от името на банка, а не за проверка от главното управление.
— Ами точно защото съм от банка! Нали трябва да строим почивна база, а каква ти база в район с лоша екологична обстановка? То при вас само по документи всичко е чистичко, ама щом убиват еколози, значи, са изровили нещо! Логично е, нали?
— Абе я ми се махай с твоята логика! — ядоса се Егоров. Е, имахме труп, на самотник някакъв, не общувал с никого, нищо съществено не се узна за него. Лежа си в моргата няколко месеца, никой не се притесняваше, делото отдавна отиде в архива като неразкрито, че и без туй сме затънали до гуша в работа, а не ни достигат грамотни хора. После цъфна още един такъв мъртвец, жена, приличаше на обир с убийство, не беше намерена чантата й. И него не можахме да разкрием. И не щеш ли, преди месец-два изплува информацията, че тези два трупа, докато били живи, се интересували от екологични проблеми и в свободното от основната си работа време се подвизавали в някаква лаборатория. Къде е тая лаборатория, какво представлява — никой не знае. Вдигна се шум, пресата гръмна, взеха да обвиняват кмета… Та тогава нашият началник Баев също взе да се нервира, защото на шефското място го доведе сегашният ни кмет, а ако не го изберат отново, и Баев ще изхвърчи. С една дума, шефът ни стисна за гушите и всички се втурнахме като луди да вадим делата от архива. И тъкмо тогава пресата ни подхвърли поредното подаръче: преди година време затрили още един еколог любител и убийството му останало неразкрито. Проверихме — вярно, имало е такъв труп. Излизат общо трима. Само че, не щеш ли, тия дни идва в дежурната някаква лелка и носи писмо, което било пуснато по погрешка в нейната кутия. Адресирано до убития неотдавна тип, за когото изобщо всички бяхме забравили, защото напоследък никой не се занимаваше с друго, освен с тия еколози. А от писмото излиза, че и той провеждал някакви изследвания в тази загадъчна лаборатория. И че уж били изровили такива неща, та някой щял да отиде на съд.
— Лоша работа — проточи Коротков. — Четири убийства. И все на еколози. А и тъкмо пред избори.
— Да де! Нали това приказвам! Хич не ми дреме кого ще изберат за кмет: и при Баев, и при всеки друг началник за мен вече път няма. Чак да ме изгонят — едва ли, кой ще работи, ама кариерата ми и без това отдавна свърши. Така че не си и давам много зор с тези убийства, който иска да се докара пред началството, да си скъсва задника, нали трябва да се издигат, а на мен ми е все тая. Аз кротичко си върша рутинната работа, оформям битови убийства, ловя разни душегубци, дето трепят хора заради един джиесем или портфейл. За това все още ме бива.
Той горчиво се усмихна и отново посегна към бутилката.
Коротков стана и започна да облича якето си.
— Благодаря ти за гостоприемството, Витя — каза сърдечно. — Разбирам, че имаш здрави оперативни позиции в града, та ще те потърсим, ако потрябва. Нали нямаш нищо против?
— Потърсете ме — кимна майор Егоров. — Приятелите на чичо Назар са и мои приятели. Ей, Настя, знаеш ли, че чичо Назар ми е говорил за теб. Само мислех, че си по-стара.
— Я стига — засмя се тя, — аз вече съм дърта баба, пенсионерка. С десетина години съм по-голяма от теб.
— Айде бе! — искрено се изуми Виктор. — А пък изглеждаш… Ей, какво значи да живееш в Москва, а!
— Витя — сниши глас Коротков, — Москва няма нищо общо тук. Просто тя не пие. Нито капчица. Затова изглежда добре. Не е като нас с теб. Ама може ли един истински полицай да не пие? Ей това е то. Така че ние с теб сме заложници на призванието си, а Настюха е… Така де, едно допълнение към нас.
Виктор също стана и бързо разтреби бюрото, оставяйки го в напълно прилично състояние.
— И аз ще тръгвам, няма какво повече да кисна тук.
— Да те закараме? — предложи Настя.
— А, не, аз пешачката, наблизо съм.
Тримата излязоха от сградата на управлението и на външната врата се сбогуваха. Сега вече можеха да отидат в банката.