Вторият опит да заспи също приключи с пълен провал. Настя стана, запали лампата и седна пред лаптопа, който си бе донесла. „Вероятно не шумът ми пречи да спя, а мислите“ — разсъждаваше отнесено, въвеждайки в търсачката името „Лари Сорено“ — логото точно на тази марка се кипреше на загадъчния куфар и почти на всички предмети в него. За фирмата „Лари Сорено“ Настя знаеше само едно: продукцията й се слави с безумните си цени. Виж, наглед — нищо особено, не бие на очи, не е изискана, с една дума — съвсем обикновена. А може би тя нищо не разбира? Вкус ли няма? Или изобщо не е наясно със скъпите вещи? Впрочем откъде ли да има такива познания… Ала все пак й се щеше да разбере какво толкова особено има в тези изделия и защо при цялата си външна невзрачност струват луди пари.
Официалният сайт беше на италиански, защото фирмата беше от Милано, но това ни най-малко не смути Настя Каменская: тя знаеше доста добре този език още от малка. Сложи си очилата за четене и потъна в изучаване историята на семейния бизнес на Сорено, чието начало било поставено още в края на деветнайсети век. Тайната на скъпотията й се изясни много скоро: основателят на марката Лари Сорено залагал на устойчивостта и бавното износване на продуктите си. Започнал с пътнически куфари и сандъци и всичко това дълги години запазвало добрия си вид благодарение на изобретенията на брат му, който бил химик. Постепенно асортиментът се разширявал, внукът на основателя произвеждал вече не само сандъци и куфари, но и чанти, портмонета, несесери и портфейли. В началото на шейсетте години на двайсетото столетие поредният Сорено се захванал с производство на дрехи, ала това си било чиста глезотия: не успял да ги направи дълговечни, така че тази част от бизнеса, макар да се запазила до наше време, не получила особено развитие. За сметка на това сега имаше извънредно широк избор от чанти и портфейли с всякакви възможни и невъзможни размери и предназначение: портмонета, несесери, колани, папки, калъфи за най-различни джаджи, естествено, и куфари — от най-малки до наистина огромни. А девиз на марката бе станала фразата: „Можете да използвате нашите стоки дълги години и да ги подарите на правнуците си, те ще бъдат като чисто нови“.
След като се запозна с историята на фирмата, Настя прегледа каталога от миналия сезон. Цените просто я смазаха. Абе какви пари е трябвало да се изръсиш, за да напълниш цял куфар със средни размери с толкова безумно скъпи предмети! Просто много интересно… Виктор Егоров спомена, че ако се продаде всичко, човек може няколко години да живее нашироко. Нима е истина? Или той го изтърси просто така, за ефект?
Тя извади от комплекта за писане на бюрото чиста хартия и се приготви да записва стойностите. За куфара, същия като онзи в кабинета на Егоров, бе посочена цена в евро, а в рубли числото се получаваше смайващо. Пък и ако човек го купеше в Русия, щеше да излезе значително по-скъпо. В каталога за колекцията от 2013-а не намери нищо повече. Настя се прехвърли към каталога от предишната, 2012 година, и се опита колкото можеше по-точно да си спомни какви предмети бе видяла в куфара, после премина към 2011-а, после към 2010-а… Взе да се оформя някаква система, разбира се, не много ясна. Всичко, което успя да си спомни и идентифицира по каталозите, принадлежеше към колекции от различни години. А най-ранен се оказа ключодържателят — Настя го намери в каталога от 1992 година. По всичко личеше, че през 1994-а е бил купен въпросният портфейл, който бил намерен в куфара абсолютно празен. „Минали са двайсет години — помисли си тя, — а той изглежда, като че идва направо от магазина, нито петънце, нито нещо протрито, нито драскотинка!“ Малкият несесер с грижливо подреден комплект конци и игли беше от 1996-а, а по-големият, в който, тя си спомни, имаше самобръсначка, флакони с пяна, шампоан, душ гел и сапунерка, бе произведен през 1998-а. Коланът — през 2003-а, дънките — през 2008-а, шапката и шалът — през 2009-а…
Когато описа съдържанието на куфара в хронологичен ред, тя обърна внимание, че от година на година стойността на покупките неотклонно е нараствала. Човекът е ставал все по-богат и е можел да си позволява все по-скъпи вещи. Но при това не е сменял старите с нови. Защо всъщност да ги сменя? Те са в прекрасно състояние и ако се вярва на девиза на фирмата, ще послужат и на правнуците му. От друга страна, заможните хора имат свои странности и Настя Каменская прекрасно знаеше колко много от тях купуват вещи не защото старите са се изхабили, а понеже са от „новата колекция“. Да носиш чанта, обувки или палто от миналогодишната, в определени кръгове се смята за неприлично. Настя винаги бе смятала подобен подход за връх на идиотизма, ала той съществуваше и човек трябваше да се съобразява с това.