— Защо не помолиш Игор да възложи на хората си да научат с кого се среща Лорик, че бог знае какъв е…
— Ама какви ги приказваш! — възмути се Константин Кирилович. — Да занимавам с такива глупости началника на полицията — неприлично е.
— Но той не е само началник, той е и твой приятел, хем най-добрият. Защо да не го помолиш?
— Защото Игор и без това си има достатъчно грижи — отсече кметът. — Аз ще си поговоря с Лариса, ще й кажа да ни запознае с постоянния си приятел. Но съм уверен, че там не може да има нищо лошо. Ходи с него на театър, на някакви концерти, със сигурност е прилично момче. В края на краищата тя е на двайсет и три години, не е дете.
— Ами поговори си — ядосано се тросна Вера. — Кажи си бащината дума. Защото това момиче остана съвсем без контрол. С тези избори ти съвсем престана да мислиш за семейството си.
Константин Кирилович решително се надигна от масата и тръгна към стълбището за втория етаж. Вратата на стаята на дъщеря му беше широко отворена, Лариса говореше по телефона и същевременно, ако се съдеше по задъхания й глас, правеше още нещо.
— Аха… не, днес вече не мога да стигна до теб, при старците съм, нали трябваше да намеря албумите със снимките… Хайде утре… Не, Милка, сутринта не мога да стана толкова рано, хайде някъде привечер… Или, ако искаш, следобед ще те закарам до студиото… Да, окей, разбрахме се!
Момичето видя, че баща му е застанал на прага, хвърли телефона на кревата и направи сложен пирует.
— Лично господин кметът е почел с присъствието си моята скромна обител! С какво мога да се отблагодаря?
— Не прави циркове — строго я смъмри Константин Кирилович. — Отдавна си обещала на нас с майка ти да ни запознаеш със своя ухажор. Идва време обещанията да се изпълняват. Кога ще го доведеш вкъщи? Та ние се безпокоим, трябва да имаме представа с кого общуваш.
— Ох, татеее — капризно проточи Лариса, — пак ли започна бе… Отдавна вече не съм дете. Нормално момче е, не краде, не се дрогира, от прилично семейство е.
— Точно затова с майка ти не разбираме защо го криеш.
— Ама никого не крия! Просто всичките тия сгледи… Старомодни работи. Чак е смешно.
Константин Кирилович осъзна, че подходът „благороден баща“ тук не минава, ще трябва да стане „демократ“. Първо да се усмихне, после да се постарае да направи тона си по-простодушен.
— Лорик, котенце, разбирам те като никой друг. Много добре си спомням какъв бях и аз на твоите години. Вече учех в Перов, в института, живеех далече от родителите си, срещахме се с майка ти. И когато моята майка, твоята покойна баба, дойде да ме види и помоли да я запозная с приятелката си, реагирах с бурно негодувание. През двете години бях свикнал да не се отчитам пред никого, камо ли да докладвам какво става с мен. Спомням си, тогава дори се скарахме. Така и не можех да разбера нейната настойчивост по този въпрос. Но сега много добре разбирам майка ти. Аз, нали съм мъж, лесно приемам възрастта си, а тя все пак е жена.
— Та какво общо има тук възрастта? — недоумяващо попита Лариса.
— Разбираш ли — замислено продължи Константин Кирилович, — навремето имаше един филм с Ани Жирардо, казваше се „Последната целувка“, естествено, ти не си го гледала. Прожектираха го във времената на моята младост. Там една жена приблизително на възрастта на майка ти, с две големи деца, научава, че мъжът й има връзка с младо момиче. И тази измамена съпруга стои пред огледалото полуоблечена, оглежда се и казва на своята събеседничка: „Виж каква хубава фигура имам, кожа, коса… С какво, с какво съм по-лоша от това момиче?“. А събеседничката й отговаря: „Една жена, която има син на двайсет и пет години, няма как да бъде на трийсет“. Разбираш ли?
— Не — честно заяви Лариса.
— Майка ти никога няма да признае, че ти вече си голяма, защото това автоматично ще означава, че самата тя вече не е млада. Погледни на това с разбиране. Какво ти струва да дойдеш с този твой приятел на вечеря вкъщи или дори просто на чаша чай? Ще загубите за това час и половина-два, а ти задълго ще се отървеш от неприятни разговори. Просто проумей, Лорик: работата не е в недоверието, работата е в подсъзнанието. Разбира се, майка ти никога няма да си го признае и ще казва, че се тревожи за теб, а всъщност всичките й притеснения идат от страха й да приеме, че вече си голяма. Така де, дай й още известно време да поживее с илюзиите си. Не е трудно, нали, котенце?
— Е, добре — неуверено въздъхна Лариса. — Ще помисля.
— Помисли, помисли. И достави радост на майка си.
Константин Кирилович целуна дъщеря си и слезе при Вера. Жена му го погледна въпросително и с тревога.