— Поговори ли й?
— Поговорих й.
— И какво каза тя? Кога ще ни запознае с него?
— Мисля, че много скоро — усмихна се Смелков. — Обеща да помисли. Но по очите й прочетох, че ще направи това, за което я помолих.
— Как успяваш? — нежно прегърна мъжа си Вера. — Никой нищо не може да ти откаже. Дали умееш да намираш точните думи, дали покоряваш с интонация, дали пък с нещо друго… Толкова години сме заедно, а аз така и не проумях каква е тайната ти.
Самият той не разбираше това. Просто знаеше, че наистина има такава дарба. Знаеше го от малък.
Ако преди много години бяха попитали учителите от Вербицкото училище номер 18 кой е най-добрият ученик в класа им, всички единодушно щяха да назоват Игор Баев, а за най-симпатичен и приятен да определят Костя Смелков. Костя се учеше добре, макар и не толкова блестящо като Игор, но се радваше на безусловната и необяснима обич на целия педагогически колектив. Виж, на въпроса „Кой е лидер на този клас?“, отговорът несъмнено щеше да бъде един: Петя Ворожец. Дребничък, слабичък, дори хилав, двойкаджия, той беше авторитет за всички момчета в класа. Уважаваха Петя, задето, макар и най-слабият ученик, не се бе поставил в положение на смачкан аутсайдер и не смяташе, че двойките в бележника му го лишават от правото на глас. Смело, дори нахално спореше с учителите, ако смяташе, че се върши някаква несправедливост, и яростно защитаваше всички оскърбени.
Игор Баев и Костя Смелков бяха приятели от детската градина, живееха в съседни блокове, заедно влязоха в първи клас и седнаха на един чин. Към края на учебната година към тях се присъедини незабележимият средняк Димка Голиков, а също и Петя Ворожец, който веднага зае лидерското място в компанията и устойчиво запази тази позиция чак до края на училището.
Първата цигара в трети клас и първата бутилка бира в пети момчетата получиха именно от ръцете на своя дребен и хилав водач на групата. А колко сладоледи изядоха с негови пари! Колко филми изгледаха! Петка винаги беше изобретателен и активен, той решаваше на какво ще играят днес и с кого, и по какви правила, сам измисляше игри и развлечения. А във всички момчешки спорове беше съдия, чиято дума бе последна и необорима. И всъщност нямаше никакво значение какви точно оценки има в бележника си. Какво са оценките? Те са важни за родителите и учителите, а за приятелите е от значение съвсем друго.
Петка проявяваше и огромни организаторски способности, след като рано схвана, че личните амбиции и интересите на работата са различни неща и не бива да се събират в една купчина. След като забеляза, че възрастните обичат Костик и винаги са готови да му съдействат, често се разпореждаше:
— Костян, иди при завуча3 и го помоли да не викат родителите на Люска, кажи, че тя всичко ще научи и утре да я изпитат. Днес математичката й писа двойка несправедливо, Люска е стояла у Иванова до среднощ, утешавала я е и затова не се е подготвила. А нали Иванова изгуби състезанието, пък Люска като вярна приятелка седяла с нея и й бършела носа.
— Ти иди, като си толкова справедлив — тросваше се отначало Костя. — Защо пращаш мен?
— Защото ти ще успееш, а аз не. Кой съм аз, та да ме слушат? — с обезоръжаваща прямота отговаряше Петка.
И наистина Костя Смелков успяваше. Отиваше при завуча, при директора или при преподавателя и оправяше нещата. Кой знае защо, никой възрастен не му отказваше.
По същия начин пращаха Костик на преговори с представители на други „отбори“, улици и училища. Ако преговорите се проваляха, в действие влизаше тежката артилерия — високият и мускулест спортист Игор Баев, винаги мрачен и съсредоточен, удрящ безжалостно и до кръв. Баща му, офицер от милицията, тренираше и приобщаваше към спорта способното момче и Игор с пълно право беше гордостта на класа, защото освен отличните оценки печелеше и спортни победи за своето училище. Учеше с лекота, без напрежение, бързо си подготвяше уроците и му оставаше достатъчно време и за игри.
Дребните и неособено сложни задачи Петя възлагаше на Димка Голиков, момче не твърде способно, но старателно и педантично до смъртна досада. Пратеха ли го за сладолед, поръчвайки му да донесе четири фунийки по 19 копейки срещу събраните 80, Димка връщаше 4 копейки ресто. Отброяваше ги от рехавата купчинка медни монети, извадена от джоба му, при това търсеше точно онези от по две копейки, които бе получил от продавачката. Четири копейки в каквито и да било други монети не го задоволяваха. Момчетата му се смееха, но без злоба. Те обичаха Димка въпреки някои негови странности.