Самият Петка не се захващаше с преговори и отбягваше сбиванията.
— От мен няма да излезе нито дипломат, нито боец — казваше. — Моята работа е да спечеля пари, за да нахраня мама и да поощря когото трябва.
Под поощряване се разбираше, че той, Петя Ворожец, е готов да прояви щедрост и да почерпи хората, спомогнали за решаването на конфликта. Черпеше първо със сладолед, после с цигари, сетне с бира, а след това и с по-сериозни напитки. „Всеки труд трябва да бъде заплатен“ — повтаряше той едва ли не всеки ден и по най-различни поводи.
Колкото до майката на Петка, положението й беше тежко. Докато беше бременна, таеше надежда, че бащата на детето ще се ожени за нея, ала месец след раждането на сина й лекомисленият любим я заряза окончателно и изобщо изчезна от Вербицк. Тогава младата жена започна да пие. Пропи се доста бързо, но задълго запази нежната си красота. През периодите на просветление, които все повече се скъсяваха, беше ласкава и любяща, до безкрай прегръщаше и целуваше синчето си и го наричаше „моето съкровище, надежда и опора“. Затова пък през черните периоди причиняваше страдания на Петка, който въпреки всичко обожаваше своята безпътна майка. Момчето не знаеше абсолютно нищо за биологичния си баща, освен, разбира се, че е „развейпрах и мръсник“, ала пристрастието си към чистотата и реда явно не беше наследил от майка си, която, съсредоточена в пиенето, не забелязваше в каква кочина превръща жилището си. Беше способна да изчезне за ден-два и можеше да доведе вкъщи почти или напълно непознати, случайни хора. А често, докато още бе запазила външната си привлекателност, поспечелваше за алкохола по стария известен начин, без да се съобразява с присъствието на сина си. Петка миеше, чистеше, разтребваше, переше, готвеше, носеше продукти. И покриваше проснатата на пода, пиянски хъркаща своя майка със старото памучно одеяло, пъхайки под главата й възглавница, тъй като дребното слабичко момче не можеше да вдигне и сложи на дивана едрата жена.
Естествено, ученето не му беше интересно. Интересно му беше да печели пари и тъкмо с това се занимаваше някъде от седем-осемгодишен: „делови хора“ забелязаха оправното, не за възрастта си схватливо и при това учудващо дребно и външно хилаво хлапе, и успешно го използваха като куриер в своето цехово нелегално производство. Да донесе пакети със суровина, да отнесе готова продукция, да предаде пари, бележка или устно съобщение… Колкото и милицията да завардваше местата, където вилнееха далавераджиите, на никого и през ум не минаваше да заподозре детето, защото Петка и на 15 минаваше за десетгодишен, а пък на 9-10 буквално изглеждаше като хлапе от детска градина. Ако го наблюдаваш отстрани, без да го заговаряш, беше трудно да предположиш какви хитри комбинации и обиграни съображения се въртят в главата му.
Та така се оформи и ето вече почти петдесет години съществуваше тази компания: Игор Баев, Константин Смелков и Пьотър Ворожец. Силата, обаянието и парите.
А Дима Голиков отпадна от компанията. И умря в областния психо неврологичен интернат.
Коротков пристигна късно вечерта уморен, доволен и сит.
— Наложи се да вечерям с важни за нас хора — поясни той, млясна Настя по бузата и забеляза, че тя се намръщи, щом усети миризмата на алкохол. — Ами ти как си тук?
— Вече мога да говоря — похвали се тя. — Оказа се, че билките от тайгата действат. Дори на Чистяков се обадих, той нищо не забеляза.
— Браво! — зарадва се Юрий. — А инак как се чувстваш? По-добре ли си?
— Абеее… — Настя разстроено махна с ръка и се извърна. — Главата ми изобщо не работи, през нощта не спах заради тоя тъп ресторант, през деня не успях да дремна, постоянно нещо ми пречеше. Четох разни материали в интернет, много неща прехвърлих, но полза никаква. Не мога да си събера ума и да обмисля информацията.
— Нищо, утре ще се полекуваш още и напълно ще се съвземеш. Иначе тъй с болната си глава ще наплашиш всички тук. Защо си обидила Ворожец? Човекът чистосърдечно търси приятелството ни, а ти го джафкаш. Намери ме чрез банката, казали му в кои организации смятах да ходя днес. Защо му се нахвърли?
Настя започна да се оправдава, но колкото повече думи произнасяше, толкова по-ясно разбираше, че говори глупости. Юрка беше прав, тя не биваше да се държи така. Беше непрофесионално. Тук те бяха в чужд град и всеки източник на информация беше безценен. Да не говорим, че при намерението да се прави бизнес в града, би било непростима грешка да си развалят отношенията с един от най-богатите хора тук.
Оказа се, че Пьотър Сергеевич ги канел да поживеят няколко дни в неговата къща. Обещавал да им помогне с информация и предлагал цял куп битови удобства: като се започне от басейн със сауна и се свърши с готвач, който би сготвил всичко, което гостите пожелаят.